— Много весел изглеждате за човек, чийто бизнес току-що е бил превзет от радикални елементи — отвърна Хенри Клей.
— Живи и здрави да са! — отвърна Конгдън през смях. — Надминаха себе си. И теб, Клей. Не можеше да го планираш по-добре.
— Надминаха очакванията ми, признавам — отговори Клей. — Не бих могъл и да си представя нещо по-добро. Но приемам похвали, задето създадох атмосферата, която ги подтикна към това.
— Приеми ги тогава. Какво следва?
— Експлодиращи параходи и горящи профсъюзни щабове.
— В този ред?
— Едновременно.
— Нямам нищо против да отбележа, че вършиш чудесна работа.
— Надявах се да го кажете.
Разбира се, че си се надявал, помисли си Конгдън, но на глас каза само:
— Заслужаваш го.
Той погледна позлатения часовник на стената и отвори кепенците. Прозорецът откриваше гледка към железопътното депо и страничните коловози, които стигаха до частните перони.
— Има ли по-ярък символ на капитализма от частния влак? — попита той.
— Не. Яхтите бледнеят пред него.
— Мислил ли си да направиш така, че свирепите стачници да унищожат някой частен влак?
Клей се изправи в стола си.
Конгдън продължи:
— Губернаторът няма да има избор, ще извика гвардейците и ще беси стачкуващи по уличните лампи.
— Имате ли нещо конкретно наум?
— Виждаш през мен, все едно съм от стъкло — Конгдън се усмихна, мислейки си: „Леле-мале, наду се като пуяк“. И продължи на пръв поглед небрежно: — Който и да е частен влак ще свърши работа.
Тъкмо тогава в полезрението му влезе локомотив, повлякъл четири красиви вагона, боядисани в зелено, цветът на железници „Рединг“, а жълтият кант върху тези вагони бе всъщност златен, както подобава на президента на железниците.
— Ето, един пристига.
— Това прилича на влака на Р. Кенет Блуум — каза Клей.
— Да, мисля, че е неговият.
— Два заека с един куршум?
— Какво имаш предвид?
— Президентът Блуум се съпротивлява на домогванията ти към железницата му.
— Твърде много си позволяваш, Клей! Внимавай!
— Простете ми! Изминаха няколко дни и вече не мисля ясно.
— Поспи — рече Конгдън. А след това, за да впримчи Клей още по-здраво, той му се усмихна приятелски и каза: — Всъщност, три заека.
— Моля, господин Конгдън?
— По една случайност младият Блуум, който дава на баща си куража да се бори с мен, има път към Синсинати. Четири часа до там, тайна среща в клуб „Куийн сити“ с някакви банкери, а после четири часа обратно до тук. Ще има гост. Негов семеен приятел — Айзък Бел.
— От къде знаете? — изумен попита Клей.
— Заради разправиите със семейство Блуум се принудих да наема шпиони.
Клей скочи на крака, забравил умората си.
— Три заека и още как!
40
Айзък Бел не можеше да открие Мери Хигинс. В стаята и се беше нанесъл друг наемател, а хазяйката не знаеше къде е отишла Мери.
След това отиде при палатковия лагер. Израженията на питсбъргските ченгета, които наглеждаха лагера от една пряка разстояние, подсказваха на Бел какви са страховете им — сред миньорите имаше ветерани от армията, участвали в Испанска и Филипинската война. Тези мъже си знаеха работата.
Бяха монтирали желязна порта, през която можеше да минава само по един човек. Бел им показа пропуска си, подписан от Джим Хигинс. Едва тогава го пуснаха. А докато минаваше през портата, от него не откъсваха очи стратегически разположени стрелци. На върха на платформата за въглища също имаше съгледвачи, които имаха чудесна гледка към града в три посоки. Никое раздвижване от страна на гвардейци или полицаи нямаше да остане незабелязано. А в плитчините до брега стачкуващите бяха потопили шлеповете, с които бяха пристигнали и така бяха направили груб вълнолом, който пречеше на полицейските катери да приближат.
Двете хиляди палатки, разположени в спретнати редици, допълваха усещането за военен лагер. По пътечките между палатките сновяха заможни жени от питсбъргските църковни организации и ръководеха изграждането на кухни и разпределението на питейната вода. Присъствието на тези дами навярно бе не по-малка пречка за полицаите от наличието на стрелци. Още повече, че съпрузите им бяха сред големците на града — Бел се замисли развеселен колко ли от тях спяха по клубовете си, докато отмине стачката. Но въпреки стегнатата организация, палатковият лагер се крепеше на косъм, както личеше и от думите на една от строгите матрони, покрай които мина Бел.