— Всичко е добре, докато не завали.
Бел откри Джим под един навес. Той също не беше виждал Мери и нямаше представа къде е. Призна, че се тревожи за нея и помоли Бел да и предаде, че брат и отчаяно се нуждае от помощта и.
Докато Бел излизаше от лагера, вдигна глава и не сдържа усмивката си. Някой бояджия с чувство за хумор беше променил надписа на терминала за въглища: „ОБЕДИНЕНИ ВЪГЛИЩАРИ“
Профсъюзният щаб в центъра на града бе изоставен. В него беше останал само един възрастен мъж, който наглеждаше зданието. Той също не беше виждал Мери Хигинс, нито пък имаше вести от или за нея.
Бел откри Майк и Тери в една задна стаичка — пиеха кафе до една готварска печка.
— Ще ви дам възможност да избирате, момчета. Джим Хигинс се е окопал на терминала, така че може да се върнете в Чикаго или да се присъедините към екипа ми.
— Господин Ханкок и господин Ван Дорн съгласни ли са?
— Ще говоря с тях — отвърна Бел. Ако трябваше, щеше да им плаща от собствения си джоб. В момента имаше нужда от хора.
— Какво искате от нас?
— Открийте накъде е поел големият черен параход. Имам чувството, че трябва да започнете от Макийспорт. Но накъдето и да отишъл, искам да знам чий е и накъде се е упътил. Не вярвам да е пристигнал случайно.
Бел очакваше те да оставят кафетата си и да се изправят, но Тери и Майк не помръднаха.
— Има ли нещо, господа?
— Всъщност, не, Айзък.
— Тръгвайте тогава.
— Добре — двамата се спогледаха и поклатиха заговорнически глави. — Но има едно нещо.
— Какво?
— Чухме, че разпитваш за госпожица Мери.
— Виждали ли сте я?
— Да. Така де…
— Кога и къде?
— В баровете край реката.
— С кого?
— Говореше с много хора.
— Ако я видите отново, последвайте я. Междувременно намерете черния параход. Ще се върна утре.
— Къде отиваш?
— В Синсинати. Ако има нещо спешно, пратете ми телеграма за влака на Р. Кенет Блуум, младши.
— А откъде познаваш човек със свой собствен влак, Айзък?
— Избягахме заедно в цирка.
Хенри Клей отключи вратата на апартамента си. Завесите бяха спуснати и стаята тъмнееше. Почти беше прекрачил прага и тъкмо посягаше към ключа на лампата, когато усети нечие присъствие. Хванат неподготвен и без възможност за отстъпление, той се хвърли покрай стената и натисна ключа с лявата си ръка, докато с дясната вадеше своя „Бисли“. Когато лампата се включи, беше насочил оръжието си към фигурата в креслото.
— Не съм въоръжена — каза Мери Хигинс и вдигна ръце.
— Как ме откри?
— Когато научих, че си детектив — каза тя спокойно, — се запитах как ще те открия и как ще те следя, без да ме усетиш, затова реших да си потърся друг професионалист, за да ми помогне.
— Бел!
— Не Бел. Не бъди глупав. Макар че се замислих дали да не помоля охранителите на брат ми. Охранителните служби на „Ван Дорн“ се гордеят с това, че не само охраняват.
— Смотаняци! Не биха могли да ме открия.
— И аз така реших. А и можеха да докладват на Бел.
— Как ме откри тогава?
— Спомних си, че онези дъртаци от отряда на Бел ми бяха казали как са изгонили бандитите, които беше оставил да пазят шлеповете. Историята им не ми се стори много достоверна. Защо твоите хора ще позволят на няколко вандорнци от Чикаго да ги пропъдят от собствения им град? Затова се огледах за познати лица.
— Къде?
— Казина, барове край реката…
— Божичко, Мери, можеше да пострадаш!
— Дори не ме усетиха.
— Извадила си късмет. Хората по тези места не биха се поколебали да сипят нещо упойващо в питието ти.
— Бих разпознала миризмата дори в чая си — отвърна сухо тя.
— Не се долавя толкова лесно, колкото си мислят хората. Винаги има начини да се прикрие.
— Ти знаеш по-добре от мен — отвърна Мери многозначително. — Но всъщност срещнах по-любезни господа, включително един от твоите хора. Упъти ме към един мъж, който, както се оказа, не бе избягал от града. А той пък ме насочи към тази улица. Раздадох много усмивки на портиерите.