— Но хазяинът не ме знае като Клагарт.
— Не му казах името ти. Не бих те предала по този начин. Само те описах.
— Как отключи вратата ми?
— Не съм. Качих се по противопожарната стълба.
Клей прибра оръжието с облекчение. Едно беше интелигентно и хубаво момиче да разпитва с изкусителна усмивка. Но ако се беше оказало, че може да отключва заключени врати, би се оказала много по-опасна, отколкото Клей я мислеше първоначално. Но все още го тревожеше, че е била сама в апартамента му. Постоянно внимаваше да не оставя доказателства зад себе си, но дори най-предпазливият човек можеше да се издаде с нещо дребно.
— От кога ме чакаш?
— Достатъчно отдавна, за да огледам тук. Добре си живееш. Скъп апартамент.
— Кой ти каза, че съм детектив? Бел?
Тя кимна.
Клей рече:
— Бел е изкривил истината. Бях детектив. Вече не съм.
— А какво си сега?
— Джон Клагарт.
— Айзък те нарече Клей, Хенри Клей.
— Хенри Клей вече не съществува.
— Какъв си тогава, Джон Клагарт?
— Аз съм революционер.
— По-лесно ми беше да го приема, докато ходеше с работнически дрехи. С тази шапка и палто биеш повече на някой Морган или Вандербилт.
— Ако ти е трудно да го приемеш, тогава може би и врагът ще се подлъже по вида ми.
— Кой плати за шлеповете?
Той беше готов за този въпрос.
— Банкови обири.
— Обирджиите са били заловени.
— Бел ли ти го каза?
Тя отново кимна.
Клей рече:
— Бел не знае толкова, колкото си мисли, че знае. Не ги заловиха всичките. Един от тях се измъкна — този с най-голямата плячка. А когато има нужда от още, просто ще обере банка в друг град. Влиза в офиса на президента на банката със скъпото си палто и шапка, остава с него след работно време и тихо си заминава с торба пари.
— Ще ми се да ти вярвам — каза Мери.
— Ласкаеш ме с тези думи — беше изумително, но сякаш тя наистина му вярваше.
— Нищо от плана ни не се получи. Изгубихме шлеповете.
— А може ли да попитам, ненавиждаш ли Бел, задето ти взе шлеповете?
— Разбира се! Провали всичко!
— Би ли го убила? — попита Клей.
— Никога!
— Защо не? Отмъщението може да е сладко.
— Никога не бих убила никого. По никаква причина.
— Искаш ли аз да го убия?
Тя не отвърна веднага. Сивите и очи обхождаха скъпите тапети и мебели. После бавно се върнаха на лицето му.
— Не. Само би си изгубил времето.
— А какво искаш тогава?
— Каквото съм искала винаги. Искам да срина капиталистическата класа. Искам да ги спра завинаги. И вярвам, че начинът е да спра въглищата.
— Стачката върши достатъчно добра работа.
— Не. Нископлатените работници на мястото на миньорите все още добиват по половин милион тона на седмица. Собствениците възстановяват ритъма на работа. А сега, когато миньорите са се барикадирали на платформата, ще започнат преговори, стачката ще приключи, а стачкуващите ще получат жълти стотинки. Профсъюзът ще си остане незаконен. Трябва да променим това.
— Как?
— Не знам. Надявах се ти да измислиш нещо.
— Планирал съм няколко саботажа и всякакъв смут — каза Клей.
— Що за смут?
Клей свали шапката си и седна в едно кресло.
— Извини ме. Не съм спал и не съм се преобличал от три дни. Трябва да поспя, преди да мога да мисля ясно.
— Ще се върна по-късно.
— Не е нужно да си ходиш. Просто ще поспя в креслото.
— По-добре да си ходя — отвърна тя.
— Разбира се, разбира се.
Изпрати я до вратата и се ръкуваха. Трепереше ли ръката й? Или може би трепереше неговата?
Обещаваща първа крачка, помисли си Мери Хигинс. Но и трябваше нещо повече. Беше претърсила апартамента на Клагарт-Клей, но не постигна особен успех и така и не разбра за кого работи провокаторът.
— Надявам се разбираш, че ще изисквам повече от някого, с когото обединявам сили — рече тя на сбогуване.
— Повече какво?
— Повече от смътни обещания за смут.
Отговорът на Клагарт я изненада.
— Трябва да поспя. Когато се събудя, ще имам „повече“.
— Повече обещания?
— Помниш ли трипълплеят на Хари О’Хейган?