— Кой не го помни?
Във вестниците пишеше повече за чудодейното постижение на бейзмана, отколкото за стачката.
— Ще ти дам резултати — каза той. — По-страхотен трипъл от този на О’Хейган.
41
Дори след няколкодневния запой, Корт Хелд не можеше да повярва на късмета си с продажбата на „Цар Вулкан“. И почти не можа да повярва, когато друг мъж в бяло, макар и по-висок и по-млад, влезе в кабинета му, за да попита дали са му останали още големи параходи.
— Колко големи, сър?
— Плаващи палати.
— Имам още един.
— Разбрах, че имате два.
— Имах. Току-що продадох единия.
— На кого?
— Не бих могъл да ви кажа. Трябва да зачитам личното пространство на клиента.
За изненада на Хелд високият младеж, не по-възрастен от него самия, се изсмя силно.
— Е, това доказва всичко.
— Кое доказва всичко, сър? Не съм сигурен, че ви разбирам.
— С един заможен господин често участваме в приятелски надпревари. Започнахме в бизнеса, като купувахме най-различни неща под носовете си — фабрики, железници, банки, но отскоро гледаме повече да се забавляваме. Състезавахме се с яхти през Атлантическия океан. Той спечели. С малко. Състезавахме се с влакове от Сан Франциско до Чикаго. Аз спечелих, с петдесет дължини. Сега ме предизвика на надпревара с параходи. От Питсбърг до Ню Орлиънс и обратно.
— Звучи като много добра идея.
— Да, само че явно е планирал нещата отрано и е купил единствения наличен съд. Но сега ми казвате, че имате друг?
Корт Хелд смигна.
— Едно ще ви кажа, сър, не си купи най-бързия.
— Така ли било?
— Точно така. „Цар Вулкан“ е по-здрав, но не е толкова бърз като „Бялата дама“.
— И защо?
Корт Хелд сниши глас и се озърна из празната корабостроителница.
— Много по-тежък е. Правителството го искаше подсилен, за да може да си служи с оръдия.
— Значи „Цар Вулкан“ е много по-силен, така ли?
— Палубата, по-точно — зашепна Корт. — Да ви кажа правичката, всеки параход е лодка повече на хартия, отколкото наистина. Много бързо се износват и повреждат. Нашите са най-добрите, но и те не траят дълго.
Бел си спомни думите на капитан Дженингс за крехкостта на параходите.
— Преди да купя парахода ви, искам да съм сигурен, че той вече е купил своя. Разбирате, състезаваме се и в надлъгването. Наскоро добре го измамих и иска да ми го върне. Затова искам да се уверя, че няма да ме принуди да си купя параход, от който не се нуждая.
— Винаги може да пътувате с него.
— Колко време е пътят от тук до Питсбърг?
— Казах ви, сър, бърз е. Ще стигне за не повече от два дни.
— Частният ми влак ме откара за четири часа. Така че не възнамерявам просто да пътувам, но искам да се състезавам с парахода, ако наистина има състезание. Питам ви отново, кой купи другия параход?
— Казваше се Смит.
— Смит ли?
— Смит. Знам. И аз се разтревожих, като чух името.
— Не мисля, че бих приел чек от човек от друг град с фамилия Смит.
— Нито пък аз, сър. От всеки Смит, само пари в брой.
— Много пари в брой е носил със себе си.
— Плати с облигации.
— Това е рисковано. Как получихте гаранция за тях?
— От едни нюйоркски брокери — „Тибодо & Марзан“. Техен представител ме отведе право към един от клоновете им тук и излязох с парите.
— Как изглеждаше?
— Не толкова висок, колкото вас, по-широкоплещест. Тъмна коса, от това, което се виждаше под шапката му.
— Брада?
— Гладко избръснат.
Бел поклати глава.
— Може би се е обръснал нарочно… все се шегувам с него, че с брада изглежда стар. Какъв цвят бяха очите му?
— Странни. Като мед, като на змия. Побиваха ме тръпки от тях.
— Ха сега… Не е той.
— Какво искате да кажете?
— Неговите са сини.
Бел се изправи.
— Съжалявам, господин Хелд. Гнидата се опита да ме подлъже да си купя параход.
— Но може да е купил своя в Луивил или Ню Орлиънс.
— Е, ако разбера, че го е сторил, ще се върна.
Бел сложи шапката си и пое към вратата, чувствайки се леко виновен от разочарованото изражение на Хелд. Хрумна му нещо необичайно — план, който можеше да промени баланса на силите в Питсбърг и дори да разреши проблема там.