— Господин Хелд, познавам няколко души, които биха искали да си купят параход.
— Изпратете ги при мен и ще ви направя отстъпка.
— Не бих приел. Но проблемът е, че тези хора нямат много пари.
— „Бялата дама“ струва доста.
— Разбирам. А бихте ли обмислил да го дадете под наем?
— Може би.
— Ще кажа на тези мои приятели. Междувременно, ще ви платя да го заредите с въглища и да го подготвите за плаване до утре.
— До утре ли?
В очите на Бел проблеснаха студени пламъчета.
— Сигурен съм, че ще мога, като се замисля — рече Хелд. — Ще е готов до утре.
Бел плати на Корт за въглищата и труда и скочи на трамвай обратно към търговския район. Спря в едно бюро на „Уестърн юниън“ и изпрати дълга телеграма до Джим Хигинс за „Бялата дама“, като му препоръча да събере няколко души с опит в работата на параходи. След това намери клона на „Тибодо & Марзан“.
Стоеше навън и четеше позлатените букви на прозореца, докато се чудеше как Уиш Кларк или Джо ван Дорн биха измъкнали информация за някой си Смит от нафукани брокери, които имаха чудесни причини да не я дават.
Започна като показа визитката на „Дагет, Стейпълс & Хичкок“, застрахователна компания от Ню Инглънд с дълги традиции. Джоузеф ван Дорн се беше споразумял със застрахователите негови детективи да използват от време на време прикритието на фирмата им в замяна на дискретни разследвания.
Повикаха самия управител на клона. Зад приятната усмивка на брокера личеше сериозен бизнесмен.
— „Дагет, Стейпълс & Хичкок“? Много се радвам да се запознаем, господин Бел. Какво ви води дотук чак от Хартфорд?
— Шефовете ми ме изпратиха на разузнавателен обход.
— Е, брокерите и застрахователните компании са потенциални партньори, а не противници, затова ми се струва, че сте започнал огледите си на правилното място. Може ли да ви предложа питие в кабинета си?
Двамата се проучваха взаимно над чашите с уиски — управителят опипваше почвата за статута на Бел в компанията, а Бел пък подхвърляше имената на бащите на свои приятели и на бизнесмени, за които бе чел в папките на Грейди Форър. Отказа втора чаша уиски и рече:
— Поискаха от мен да проуча липсващи облигации от Чикаго.
— Липсващите облигации никога не са добра новина. Който ги притежава, може да ги осребри, а който ги е изгубил — не. Но няма нужда да го обяснявам на застраховател.
— Фирмата ми не би и опитвала да ги възстанови, както казвате, това би било невъзможно. Само че живо ни вълнува мъжът, в чиито ръце са попаднали.
— Ако липсващи облигации са се оказвали в ръцете на един и същи мъж, както намеквате — отвърна сухо управителят, — не съм изненадан, че ви интересува.
Засега управителят ловко отбиваше атаките на Бел, сякаш можеше да предвиди какво следва от това неформално посещение. Младият детектив каза:
— Не бих се изненадал, ако се досещате какъв ще е следващият ми въпрос.
Управителят отвърна с хладна усмивка.
— Последните изчезнали облигации са железопътни от по двайсет и пет хиляди долара.
— А може ли да попитам от коя железопътна компания?
— Възможни са много варианти. Собственикът — предишният собственик, по-точно, много е обичал тази форма на валута и е притежавал различни видове.
— Разбирам.
— От откраднатите от сейфа му ни вълнуват три, които са били осребрени тази седмица в един от клоновете на издателя.
— Моят клон ли? — попита управителят.
— Нека уточня, че не намекваме за нищо нередно от ваша страна или от страна на господин Корт Хелд.
— Надявам се да е така.
— Със сигурност е така, във вашия случай. Но, макар и рядко, понякога установяваме, че бизнесмен в неприятна финансова ситуация е готов да върши необмислени неща. Тъй или иначе, радвам се да кажа, че това няма нищо общо с господин Хелд, освен че господинът, от когото е получил облигациите, може би е човекът, когото разследваме.
Управителят мълчеше.
— Казва се Джон Клагарт — наруши мълчанието Бел.
— Не е той.
— Понякога се нарича и Хенри Клей.
— Не и този път.
— Може ли да ви го опиша?
— Моля.
Бел описа Клей, като завърши с очите му.