Едит Паджит замълча за малко и после продължи:
— Аз гладех нещо на масата. Не усетих как мина вечерта и изведнъж в кухнята влезе доктор Кенеди. Попита ме къде е Лили и аз му казах, че има почивен ден и е излязла, но ще се върне всеки момент. И наистина тя си дойде съвсем скоро, а докторът я заведе горе в стаята на мадам. Питал я е дали мисиз Халидей е взела със себе си някакви дрехи и какви. Лили погледнала и му казала, а после слезе долу при мен. Беше като полудяла. „Зарязала го е — вика. — Избягала е с някой и майорът е съсипан, получил е удар или нещо такова. Сигурно не му е понесло. Ама глупав човек! Трябваше отдавна да види, че ще стане.“ „Не говори така — викам й. — Откъде знаеш, че е избягала? Може да е получила телеграма от някой болен роднина.“ А тя: „Болен роднина на куково лято“. Винаги говореше простовато, както казах. „Оставила е бележка.“ Питам я: „С кой е избягала?“ А Лили казва: „Няма да е с тая божа кравичка Фейн, с овчите му очички и както ходи след нея като кутре.“ И я попитах: „Мислиш, че е с този, капитан… както там му беше името“. А тя казва: „Бас хващам, че е с него. Освен ако не е с тайнствения мъж с лъскавата кола.“ (Имахме такава една глупава шега.) Аз й казах: „Не вярвам. Мисиз Халидей не може да направи такова нещо.“ А Лили каза: „Е, май го е направила“.
Всичко това беше в началото. Но по-късно, в нашата стая, Лили ме събуди.
— Слушай — казва. — Нещо не е както трябва.
— Какво не е както трябва? — питам.
— Това с дрехите.
— Какви ги дрънкаш? — питам, а тя ми казва:
— Слушай, Еди. Прегледах й дрехите защото докторът ме накара. Няма го един куфар и достатъчно неща колкото да се напълни, ама не са тези, които трябва.
— Какво искаш да кажеш? — питам я.
— Взела си е вечерната рокля — онази сребристо сивата, — но не си е взела коланчето и бельото, дето вървят с нея. Освен това е взела златистите обувки, а не онези със сребърните каишки. И си е взела зеления туид, а него не го носи докато не застудее, а си е оставила шарения пуловер. Взела си е и дантелените блузи, но не и костюма за тях. А пък за бельото да не говорим. Чуй какво ти казвам, Еди. Тя изобщо не е заминала. Майорът й е видял сметката.
Е, като ми каза това, съвсем се разсъних. Седнах на леглото и я попитах какви ги дрънка.
— Точно както пишеше в „Световни новини“ миналата седмица — каза Лили. — Майорът е разбрал, че шикалкави, видял й е сметката и я е заровил в избата. Ти не си могла да чуеш нищо, защото е под антрето. Ето това е направил, а след това е напълнил куфара, за да си помислим, че е заминала. Само че тя е тук, заровена в избата. Оттук жива не е излязла, помни ми думата!
Аз тогава й се скарах… да не говори такива ужасни неща! Ама на следващата сутрин слязох в избата, за да проверя. Само че там всичко си беше както обикновено — нищо не беше местено и никой не беше копал. Отидох при Лили и й казах да не се прави на глупачка, ама тя си знаеше нейното — майорът, та майорът.
— Спомни си — вика, — че я беше страх до смърт от него. Нали я чух да му го казва.
— Само че — казах й аз, — точно тук грешиш, моето момиче. Защото тогава не е говорила с майора. Малко след като ми го каза, аз погледнах през прозореца и видях, че той слиза по хълма със стиковете за голф, така че не може да е говорила с него във всекидневната. Някой друг е бил.
Думите кънтяха отчетливо в обикновената гостна.
— Бил е някой друг — каза Джайлс със стаен дъх.
ГЛАВА 15
Адрес
Хотел „Кларънс“ беше най-старият в градчето. Фасадата му беше заоблена, с извити орнаменти и той целият излъчваше атмосферата на стария свят. В него все още посрещаха семейства, които остават на морския бряг по цял месец.
Мис Наракот, която дежуреше на рецепцията, беше пищна четиридесет и седемгодишна дама със старомодна фризура.
Внимателният й поглед прецени Джайлс като един от „приятните хора“ и тя омекна. Той винаги имаше готови думи и можеше да бъде много убедителен, когато пожелаеше, така че й разказа доста добра история. Хванал се на бас с жена си, че баба й е отсядала в хотел „Кларънс“ преди осемнадесет години. Жена му казала, че никога не биха могли да решат спора, защото регистрите от онова време сигурно вече са изхвърлени, а той отговорил, че това са глупости. Уважавано заведение като „Кларънс“ не би изхвърлило документацията си и след сто години.
— Много добре, мистър Рийд. Точно така е. Пазим всичките си регистри. Само че предпочитаме да ги наричаме „книги за посетителите“. И знаете ли какви имена са записани в тях? Та самият крал е отсядал при нас, когато беше Уелски принц, а също и принцеса Алдемар от Холщайн-Роц — тя идваше всяка зима с придворната си дама. Гостували са ни и много известни писатели, да не говорим за мистър Доуви, портретиста.