— Не съвсем. Според мен наистина е бил влюбен в Хелън, но той е добър, Джайлс… Той е ужасно добър. Не е от удушвачите…
— Ти нямаш особено голям опит с удушвачите, нали, Гуенда?
— Нямам. Но пък имам женски инстинкт.
— Боя се, че точно това казват много често и жертвите на подобни хора. Не, Гуенда, шегата настрана. Моля те, бъди внимателна.
Разбира се. Изпитвам съжаление към горкия човек с тази съпруга-дракон. Обзалагам се, че животът му е ад.
— Тя е… странна жена. Някак си доста ме притеснява.
— Зловеща е. Видя ли как ме гледаше през цялото време?
— Само се надявам всичко да мине добре.
Планът беше приведен в изпълнение на следващата сутрин.
Джайлс, който се чувстваше, както сам се изрази, като таен детектив работещ по бракоразводно дело, зае позиция, от която се виждаше портата на „Анстел Манър“. Към единадесет и тридесет той каза на Гуенда, че всичко е наред. Мисиз Ърскин беше тръгнала с малкия „Остин“, по всяка вероятност към пазарното градче, което се намираше на три мили. Можеха да действат.
Гуенда спря колата пред входната врата и позвъни. Попита за мисиз Ърскин и й отговориха, че е излязла. Попита за майора. Казаха й, че е в градината. Когато Гуенда се приближи, той се изправи до цветната леха, над която се беше навел.
— Толкова съжалявам, че ви безпокоя — каза му тя, — но ми се струва, че вчера загубих халката си някъде тук. Знам, че беше у мен, когато излязохме от гостната… Доста ми е голяма. Не искам да я изгубя, защото това е венчалната ми халка.
Издирването започна веднага. Гуенда се помъчи да си припомни откъде е минала вчера, край кои храсти е спирала и кои цветя е докосвала. Най-накрая халката се намери до едни рози. Гуенда не спести думите си на облекчение, че я е намерила.
— Мога ли да ви предложа нещо за пиене, мисиз Рийд? Бира, чаша шери? Или може би предпочитате кафе или нещо друго?
— Не, не искам нищо, благодаря. Само една цигара… благодаря.
Тя седна на една пейка и Ърскин се настани до нея.
Известно време пушиха без да говорят. Сърцето на Гуенда биеше доста учестено. Нямаше как. Трябваше да започне.
— Искам да ви попитам нещо — каза тя. — Може би ще си помислите, че е много нахално от моя страна, но ужасно искам да знам отговора. Вие сте единственият човек, който би могъл да ми го даде. Струва ми се, че някога сте бил влюбен в мащехата ми?
Той се обърна към нея изумен.
— Мащехата ви?
— Да, Хелън Кенеди. По-късно е станала Хелън Халидей.
— Разбирам.
Мъжът до нея притихна. Очите му гледаха напред към огряната от слънцето градина, но като че ли не виждаха. Цигарата тлееше между пръстите му. Колкото и притихнал да беше, Гуенда чувстваше вълнението му. След малко ръката му докосна нейната.
— Предполагам някакви писма — каза Ърскин, сякаш отговаряше на въпрос, който си беше задал сам.
Гуенда не отвърна нищо.
— Никога не съм й писал много… две, може би три писма всичко на всичко. Тя каза, че ги е изгорила… но изглежда жените никога не унищожават писмата, нали? И са попаднали във вашите ръце. А сега искате да знаете…
— Искам да знам повече. Аз… бях много привързана към нея… макар че тогава бях толкова малка… когато тя си отиде…
— Отиде си?
— Не знаехте ли?
Очите му, искрени и изненадани, срещнаха нейните.
— Не съм чувал нищо за нея от… от онова лято в Дилмут.
— Значи не знаете къде е сега?
— Как мога да знам? Това беше преди толкова години… Години. Сега всичко е свършило. Забравено.
— Забравено?
Той се усмихна горчиво.
— Не, може би не съвсем. Вие сте много проницателна, мисиз Рийд. Но кажете ми за нея… тя е жива, нали?
Внезапно се надигна студен вятър, който ги накара да потреперят.
— Не знам дали е жива или умряла — каза Гуенда. — Не знам нищо за нея. Помислих си, че може би вие ще ми кажете нещо.
Той поклати глава, а тя продължи:
— Виждате ли, онова лято тя е заминала от Дилмут. Една вечер, съвсем неочаквано, без да каже на никого. И повече не се е върнала.
— И решихте, че може да съм чул нещо?
— Да.
Той поклати глава.
— Не. Нито дума. Но сигурно брат й, той беше лекар, още живее в Дилмут? Би трябвало да знае… Или е починал?
— Не, той е жив. Но не знае нищо. Виждате ли, всички са смятали, че е заминала… с някого.
Той се обърна към нея и я погледна. Дълбоки, тъжни очи.
— И са помислили, че е заминала с мен?
— Това е било една възможност.
— Възможност? Не мисля така. Никога не е било. Или сме били глупци? Съвестни глупци, пропуснали шанса си да бъдат щастливи?
Гуенда не каза нищо. Ърскин отново се обърна към нея и я погледна.
— Може би е по-добре да чуете всичко, макар че няма кой знае какво. Но не искам да имате погрешна представа за Хелън. Срещнахме се на кораба на път за Индия. Едно от моите деца се разболя и жена ми щеше да пътува малко по-късно. Хелън отиваше да се омъжи в някакъв град, не помня кой. Не обичаше онзи мъж. Беше стар приятел, добър и мил, а тя искаше да се махне от дома си, където не се чувстваше щастлива. Влюбихме се.