Те изчакаха мълчаливо да иззвъни телефонът. Джайлс вдигна слушалката.
— Имате разговор с Нортхъмбърленд. Говорете.
Джайлс се прокашля нервно и каза:
— Майор Ърскин? Обажда се Джайлс Рийд. Да… Рийд.
Той хвърли към жена си безпомощен поглед, който съвсем ясно питаше: „Ами сега какво да му кажа?“
Гуенда стана и взе слушалката.
— Майор Ърскин? Аз съм Гуенда Рийд. Научих за една къща, „Линскът Брейк“. Дали… вие знаете ли нещо за нея? Доколкото разбрах, намира се някъде недалеч от вас.
Ърскин отговори:
— „Линскът Брейк“? Не, не съм чувал. Къде точно се намира?
— О, адресът е ужасно нечетлив. Знаете колко небрежни са чиновниците… но пише, че е на петнадесет мили от Дейт, така че си помислихме…
— Съжалявам. Не съм чувал за нея. Кой живее там?
— О, празна е. Но нищо. Всъщност ние вече взехме решение. Съжалявам, че ви обезпокоих. Предполагам, че сте бил зает.
— Не, нищо подобно. Е, малко домакински задължения, защото жена ми я няма, а готвачката трябваше да замине при майка си, така че съм сам. Боя се, че не се справям много добре. В градината работя по-хубаво.
— Аз също предпочитам градината пред домакинската работа. Жена ви не е болна, надявам се?
— О, не. Отиде при сестра си и ще се върне утре.
— Е, лека нощ. Още веднъж се извинявам за безпокойството.
Тя затвори телефона.
— Ърскин е извън всякакво подозрение — каза тя тържествуващо. — Жена му я няма и той се занимава с домакинската работа. Остават другите двама, нали мис Марпъл?
Мис Марпъл гледаше мрачно.
— Според мен, скъпи мои — каза тя, — не сте обмислили нещата достатъчно добре. О, Боже! Наистина съм много разтревожена… Ако само знаех какво да направя!
ГЛАВА 24
Маймунски лапи
Гуенда се облегна с лакти на масата, подпря главата си с ръце и заоглежда с безизразно лице остатъците от набързо изядения обяд. Трябваше да разтреби, да занесе чиниите на мивката, да ги измие и да реши каква да бъде вечерята. Но нямаше нужда да бърза. Трябваше й малко време, за да осмисли нещата. А те се случваха прекалено бързо.
Събитията от сутринта, когато си ги припомни, й изглеждаха хаотични и невъзможни. Всичко беше станало прекалено бързо и просто й се струваше невероятно.
Инспектор Ласт дойде рано — в девет и половина. С него бяха следователят, инспектор Праймър от главното управление и началникът на местната полицията. Последният не остана дълго. Следствието за убийството на Лили Кимбъл беше поето от инспектор Праймър.
Именно той, мъж с подлъгващо благо поведение и извиняващ се глас, я беше попитал, дали би било удобно хората му да поразкопаят в градината.
Каза го така, сякаш ставаше дума за някаква приятна гимнастика, а не за изравяне на труп, погребан преди осемнадесет години.
Тогава се намеси Джайлс:
— Мисля, че можем да ви бъдем полезни с някои предположения.
След това той разказа за преместването на стъпалата в края на терасата и заведе инспектора при тях.
Следователят погледна нагоре към прозореца с решетка, който се намираше в ъгъла на първия етаж и каза:
— Предполагам, че това е детската стая.
Джайлс потвърди.
След това инспекторът и Джайлс влязоха вътре, а двама души с лопати се заловиха за работа.
— Инспекторе, мисля, че е добре да чуете едно нещо, което жена ми досега не е споменавала пред никого, освен пред мен и пред… един друг човек — каза Джайлс, преди следователят да започне да го разпитва.
Внимателният и доста строг поглед на инспектор Праймър се прикова в Гуенда. Беше леко изненадан. „Чуди се — помисли си тя, — дали съм жена, на чиито думи може да се вярва или съм фантазьорка.“
Това усещане беше толкова силно, че тя започна да се защитава:
— Може и да съм си го въобразила… Но ми се стори толкова реално…
— Добре, мисиз Рийд — каза Праймър тихо и успокоително, — разкажете ми.
И Гуенда обясни. Как къщата й се сторила позната още с пристигането й. Как по-късно научила, че всъщност е живяла в нея като дете. Как си спомнила тапетите в детската стая, вратата към трапезарията, как чувствала къде би трябвало да бъдат стъпалата към градината.
Инспектор Праймър кимна. Той не каза изрично, че детските спомени на Гуенда не са особено интересни, но тя се чудеше дали не си го помисли.
Най-сетне тя събра сили за края. Как изведнъж, когато била в театъра, си спомнила как през парапета в „Хилсайд“ е видяла мъртвата жена долу в антрето.
— Русокоса, с посиняло лице, удушена… и това беше Хелън… но колко глупаво! Отначало не можах да си спомня коя е Хелън.