Последния ден, когато я видях, тя беше разтревожена, но и развълнувана от нещо. Каза, че ще ми купи хубав комплект за рисуване, защото знаела, че още обичам да скицирам и рисувам. Би трябвало да се зарадвам, но Ани често се кълнеше да ми купи нещо или да правим заедно нещо, а това рядко се случваше.
— Хубав комплект. Видях го на витрината на „Кларкс“ — тубички бои в голяма дървена кутия и всякакви четки. Акварелни бои и туш — не маслени. Виждаш ли? Помня всичко за рисуването ти — не обичаш маслени бои. Прекрасен е. Кутията изглежда старомодна, но е чисто нова и в нея има много неща. Ще ти я купя в събота сутрин. Сериозно. Обещавам. Ела в събота следобед.
— Откъде ще вземеш пари?
— Не се тревожи, ще имам.
— Да бе!
— Ще ги имам! Не ми ли вярваш, Карън?
Беше по-лесно да се престоря, че ѝ вярвам, но знаех, че това няма да стане. Както онзи път, когато щяхме да вечеряме в „Шерис“ на Аби стрийт няколко седмици преди това и аз я чаках половин час на студа отвън, но тя не се появи, а когато ѝ се обадих, каза, че била заета и ще отидем друг път.
Въпреки всичко това обичах Ани. Тя ми мислеше доброто, искаше да се уча от нейните грешки. Предупреждаваше ме за момчетата, казваше ми, че съм твърде добра за тези около мен и че трябва да се пазя за някой по-специален. Невинаги се вслушвах в съветите ѝ. Никой не ме разсмиваше като нея и макар времето, прекарано в дома за неомъжени родилки, да беше поугасило веселостта ѝ, когато тя изчезна, старата искра бе започнала да проблясва.
— Обещай да дойдеш в събота. Към три следобед. Умирам от нетърпение да видя физиономията ти, когато го разгледаш.
И тъй, аз обещах, без да смея да се надявам, че ще удържи на думата си, но и без да допускам, че никога вече няма да я видя.
— Добре — казах. — Ще доведа и Деси.
Лицето ѝ помръкна. Те се разбираха добре, макар той да смяташе, че е малко дива. Не му харесваше, че се напива и също като татко не искаше да прекарвам твърде много време с нея. Когато му разказах за бременността на Ани и за прекараното време в „Сейнт Джоузеф“, отношението му към нея се влоши.
— И тя ли е от онези развратници? — попита ме. — И кой е бащата, или изобщо не е разбрала?
Бях отвратена от реакцията му. Седмици наред го пренебрегвах и не говорех с него в службата, но той не се предаде и накрая ме спечели отново с букет цветя и писмено извинение. Пишеше, че не е трябвало да обижда сестра ми. Но щом Деси, който беше по принцип добър и мил, мислеше така за Ани, какво оставаше за другите? След този случай той никога не успя да се почувства добре в нейната компания, а Ани не беше глупава.
— Какво му става на твоя човек? — попита ме веднъж във „Викингът“. — Все бърза да се махне.
— Не обича много тази кръчма — отвърнах.
Това беше вярно. „Викингът“ беше долнопробна дупка в почти пустееща част от града. Наоколо тийнейджъри се друсаха с лепило. Деси често се дразнеше, че трябва да се виждаме с нея там, но Ани беше човек на навика.
— Пълно е с пияници — казваше той, но аз изтъквах, че това важи за повечето кръчми в Ирландия.
Ани явно беше добре позната в бара и беше една от най-младите редовни клиентки. Късно през нощта пускаха някоя песен и Ани, вече пияна, започваше да пее „Мислиш ли, че съм секси?“ или „Ще оцелея“ с пълно гърло. Деси мразеше това.
— Тя се излага — казваше той и макар понякога да бях съгласна, тя все още пееше вярно и помнеше текстовете идеално. Не бих ѝ попречила да се забавлява.
Когато отидох в апартамента ѝ онази събота, бях решила да не споменавам за Деси. Не се изненадах много, че не я намерих там. Същата вечер ѝ позвъних и момичето от рецепцията каза, че ще ѝ предаде съобщението ми.
Ани не дойде у дома в неделя. Обядът в 12:30 след ходенето на църква беше единственият семеен ритуал, който още спазвахме и Ани идваше в повечето случаи.
— Обади ли ти се да каже защо няма да дойде, майко?
— Не се обади проклетата пияница — каза татко, който приемаше безотговорното ѝ поведение като лична обида.
Опитах се да омаловажа случилото се.
— Може да е настинала — в апартамента ѝ беше адски студ, когато ходих в четвъртък.
— Не беше ли включила газовото отопление?
— Да, но винаги отваря прозореца, когато пуши.
— От теб се научи да пуши — каза майка ми на татко.
— Само това е взела от мен, Полин, уверявам те.
Смених темата, като попитах татко дали ще ходи на състезанията с хрътки в четвъртък.
На другия ден — понеделник, отново отидох у тях с Деси, пак никой не отвори, но срещнах друго момиче, което излизаше. В двуетажната къща имаше три стаи под наем с обща баня. Питах я дали е виждала Ани.