Джей и Стиво бяха на шест и осем години. След това чувах само оглушителен шум от цимбали и как Хелън и още двама души реват: „Стига!“
Майка ми показа главата си през вратата и с поглед ми нареди: „Затваряй телефона!“ Разговорът, тъй или иначе, беше невъзможен, поне от страна на Хелън заради какофонията, тъй че се сбогувах с нея. Докато наближавах кухнята, чувах шума от разчистването на масата. Татко каза:
— Що за идиот може да звъни на Коледа?
— Андрю, и аз не я харесвам повече от теб, но за бога, не можеш ли да бъдеш мил с него поне един ден?! Има рожден ден все пак!
— Какво изобщо му харесва? Той е шишкав. И тя не е като картинка, но…
— Той е твой син! Не можеш ли…
Изкашлях се. Исках да знаят, че съм ги чул. И двамата се смутиха, а баща ми даже прояви приличието да се засрами. Дотогава не го бях чувал да изказва толкова директно мнението си за мен. Бях ядосан и не ме свърташе на едно място. Вбесяваше ме презрителното му, раздразнително и високомерно присъствие — застанал до кухненската мивка, той гледаше през прозореца, преструваше се, че Ани Дойл не е съществувала и му се искаше и мен да ме няма. Мразех го. Исках да умре.
6.
Карън
След като татко съобщи на полицията за изчезването на Ани, очаквахме новини до ден-два, но не стана точно така. Отидохме в управлението в петък вечер, 21 ноември. Детектив Муни сякаш прие сериозно загрижеността ни. Дадохме му описание на дрехите, които липсваха от гардероба ѝ.
— Има ли някакви особени белези? — попита той.
Посочих устата ѝ на снимката.
— И носи гривна за идентификация, която не сваля.
— Значи на гривната пише името ѝ?
— Не, пише „Марни“.
— Тази Марни нейна приятелка ли е?
Татко ме изгледа свирепо.
— Няма значение. Марни е нейна позната. Името няма значение.
Знаех, че на другия ден са разпитали момичетата, които живееха в къщата с Ани. Отидох в „Кларкс Арт Съплайс“ да питам дали сестра ми е купила комплект за рисуване предишната събота. На онази снимка Ани беше доста пияна, но тя беше най-хубавата, с която разполагахме. Беше направена преди година на тържеството по случай петдесетия рожден ден на чичо. На всички други снимки тя беше сложила ръка пред устата си, скривайки най-отличителния си белег и полицаите ги бяха отхвърлили. Знаех, че Ани ще се ядоса, задето показваме снимката, която се беше опитала да скъса.
— Приличам на шибан мутант! — беше казала тя.
Момичето в магазина за художествени материали помнеше, че Ани отишла там преди седмици, огледала комплекта за рисуване и казала, че ще се върне да го купи. Продавачката ѝ предложила да остави депозит, но тя казала, че ще донесе пълната сума. Не беше изненадващо, че не се беше върнала. Ядосах се на себе си, че се бях надявала да го е направила.
Чудех се дали не е отишла в Лондон за аборт. Ако е била бременна, не би рискувала да я върнат отново в „Сейнт Джоузеф“. Но ако беше отишла да прави аборт, щеше да вземе багаж и сигурно вече щеше да се е върнала. Отчаяна, прекарах сутринта в телефониране на всички болници в Дъблин. Не беше регистрирана никъде, нито бяха виждали някой, който да прилича на нея. Детектив Муни ми каза, че е направил същото със същия резултат.
Мама прекарваше цялото си време в църквата, да се моли за завръщането на Ани, но ние с Деси си взехме отпуск, за да я търсим. Говорихме с посетителите на „Викингът“. Реших, че е по-вероятно да разговарят с мен, отколкото с майка ми. Познавахме някои от тях на вид. Всички познаваха Ани, усмихваха се, когато говореха за нея.
— Тя става същински демон, когато види „Джеймисън“ — каза барманът, който едва ли беше отказвал да вземе парите ѝ.
И те се чудели къде е. Попитах дали някога е ходила там с гадже. Тогава една от „приятелките ѝ“ се поколеба.
— С няколко — каза тя.
Деси се почувства неудобно и излезе от кръчмата.
Отидохме и при шефа ѝ в агенцията за чистачки. Когато стигнахме, полицията вече беше говорила с него и той отказа да ни каже каквото и да било с думите, че вече е казал на полицаите всичко, което знае.
— Тя е истинско наказание — това беше всичко, което каза. — И без това щях да я уволня.
Три дни след като бяхме съобщили за изчезването на Ани, полицаите се свързали с хазяина ѝ, точно преди да разчисти апартамента ѝ. Разбрах, че бил ядосан и мърморел за неплатения наем. Претърсили навсякъде. Мисля, че тогава започнаха да проявяват по-различен интерес към Ани.
В сряда, 26 ноември, старши детектив О’Тул телефонира и ни повика в управлението — мама, татко и мен. Всички въздъхнахме с облекчение. Убеждавахме се един друг, че са я намерили.