Татко скри лицето си с ръце.
— Сега трябва да те питам нещо и искам хубаво да си помислиш, преди да ми отговориш. Мислиш ли, че е възможно Ани сама да е отнела живота си?
Аз нямах нужда да мисля по този въпрос.
— Изключено.
Беше ми минало през ума, но Ани беше оптимистично настроена последния четвъртък, когато я бях видяла. Беше оживена и се надяваше да получи пари отнякъде. Не беше оставила писмо. Не беше открито тяло. Ани не би ни причинила това. Макар че постоянно се караха с татко, между тях винаги е имало здрава връзка. Тя никога не би му го причинила. Мама и татко с готовност се съгласиха с мен.
— Не и нашата Ани — каза мама.
— Е, това е нещо, което никога не може да се изключи напълно, а сега се радвам, че мога да продължа с разследването. Както може би предполагате, показването ѝ в новините по телевизията засега не дава много плодове. Но аз познавам няколко души от пресата, които може би ще се заинтересуват от човешката страна на историята. Готови ли сте да разговаряте с тях следобед, ако се съгласят да дойдат в участъка?
Личеше си, че този въпрос вълнува О’Тул.
— Само аз ли? — попита татко.
— Всички — старши детективът кимна към мен. — Не вреди да покажат и някое хубавичко лице — намигна ми той. Бях отвратена.
— И аз да им кажа, че моята Ани е наркоманка и проститутка?
— Разбира се, няма нужда да разкривате по-неприятните подробности. Говоря само за отправяне на публичен призив към дъщеря ви да се прибере. Нямаме доказателства, че ѝ се е случило нещастие, но тя може да е в компанията на… Да кажем, неприятни типове. Просто вие тримата ще поговорите с няколко репортери — нищо особено. Никаква част от другата… информация няма да им бъде съобщена.
Детектив Муни погледна мрачно татко.
— Мисля, че това е най-добрият шанс да я намерите, Джери.
Започнахме да спорим. Мама искаше да го направим, но татко се колебаеше. Скараха се жестоко пред О’Тул, а аз бях по средата.
— Ти винаги си се срамувал от нея — каза мама на татко.
— Можеш ли да ме виниш, Полин? Едва ли ще тръгна да се хваля с дъщеря курва и наркоманка.
— Значи ще си доволен, ако лежи мъртва на някоя улица, така ли? Ще си доволен, ако никога вече не я видиш?
— Не! Не казвам това. Тревожа се какво ще стане другия път, когато тя изчезне, за да се запие. Тревожа се до смърт, ако искаш да знаеш.
— Тя е твоя плът и кръв. Трябва да я намерим.
— Съгласна съм с майка. Ами ако е в беда? Не е в запой. Ако хората, при които се е озовала, знаят, че полицията я търси, може би ще я върнат у дома.
— Дори не знаем дали не е заминала някъде…
— Знаем, татко. Всичките ѝ вещи си бяха на място. Не би заминала, без да ги вземе.
Следобед се върнахме в участъка. Деси дойде с нас, макар че седна най-отзад. Бях му казала за наркотиците и проституцията. Той беше безкрайно потресен.
— Боже — каза, — не съм знаел, че е чак толкова лоша — после стисна здраво ръката на татко, сякаш бяхме на погребение. — Съжалявам за неприятностите ви.
Татко го изгледа свирепо. Той още не беше доволен, че ще се срещнем с репортерите, а мама беше много нервна. О’Тул каза:
— Не се притеснявайте, ако не издържите и се разплачете, когато говорите за Ани.
Помислих си, че това е странно, сякаш почти намекваше, че трябва да плачем.
Детектив Муни ни каза:
— Просто бъдете искрени, кажете на Ани, че искате да се върне у дома.
Татко каза:
— Аз искам да се върне у дома — сякаш полицаят го предизвикваше.
— Спокойно, татко — казах аз.
Заведоха ни в по-голяма стая с маса за конференции и ние седнахме от едната ѝ страна с О’Тул. Не можех да го наричам Деклан. Забелязах, че се е подстригал. Предположих, че пет пари не дава за Ани, а само иска да се появи във вестниците. Беше толкова самодоволен, когато казваше, че са го показали по телевизията. Когато един фотограф поиска да ни снима, О’Тул скочи и застана между нас, разперил ръце като Христос на картина за Тайната вечеря. Няколко мъже драскаха в тетрадки и щракаха с фотоапаратите си, докато мама и татко говореха за Ани. О’Тул ме погледна многозначително, подканвайки ме да кажа нещо, но аз стоях със сведена глава и мълчах. Не исках да плача пред непознати.
Имах информация, която не бях споделила с родителите си; щеше да ги наскърби прекалено много. Преди пресконференцията О’Тул ме дръпна настрани.
Прегърна ме през раменете, уж за да ме успокои, но аз се задушавах от миризмата на твърде силния му афтършейв.
— Карън — каза той, — мога ли да направя нещо? Не ми е приятно да гледам как страдаш.