— Искаш ли да ме питаш нещо конкретно?
— Моля?
Той въздъхна тежко.
— Искаш ли да ме питаш нещо за Бриджет?
С ужас осъзнах, че той очакваше да поискам от него ръката на Бриджет. Всички го очакваха. Престорих се, че не разбирам.
— Кога казахте, че са построени казармите?
Той пренебрегна престореното ми неразбиране.
— Ние с госпожа Гоф бяхме женени на вашата възраст.
Така и не разбрах малките им имена. Те постоянно се наричаха „майко“ и „татко“, а когато говореха един за друг — „господин“ и „госпожа“.
— Но аз съм само на двайсет и три.
— Ако си намерил подходящото момиче, не е нужно да се бавиш.
Тъй като не знаех как да отговоря, реших да замълча. Стояхме пред заключената порта на яза. Той ровеше пръстта с върховете на двете си обувки без видима причина, тътрейки крака. Помня как си помислих, че усърдното лъскане на госпожа Гоф е било напразно.
— Бриджет изглежда необичайно и не е от най-умните, но има добро сърце и е обичлива. И е моя дъщеря. Ако не искаш да се ожениш за нея, остави я, за да може да си намери някой, който ще го направи.
Това беше удивителна проява на красноречие. Усещах смущението му, тъй като то трептеше невидимо от неговото зачервено лице до моето, станало алено.
— Не искам да я наскърбявам, господин Гоф…
Но той закрачи напред. Беше казал онова, което бе подготвен да каже, и „разговорът“ и обиколката бяха свършили. Това можеше да е моята възможност да пусна писмото, но аз бях толкова потресен от случилото се, че забързах след него.
Атмосферата на вечеря беше ужасна. Стана ясно, че жените се бяха подготвяли да празнуваме след завръщането ни. Пепеляво бледата Бриджет заяви, че е я боли глава и се качи да си полегне. Не слезе да хапне. Господин Гоф беше съвсем мълчалив. Аз умирах от глад и изядох всичко, което сложиха пред мен. Когато госпожа Гоф ми предложи още, приех, докато не остана нищо. Ако никой не гледаше, щях да оближа и чиниите.
— Той има проблем с метасизма си — каза услужливо Джоузи.
Госпожа Гоф продължаваше да бърбори.
— Видяхте ли Уна Кроули на службата? Не е ли чудесна прическата ѝ? Не ми харесва, че сяда на първата пейка. Винаги е седяла далеч оттам, а едва от шест месеца е снаха в това семейство. Те открай се имат за нещо повече, отколкото са. Тя иска скоро да роди, семейство Фаръл ще искат син, който да продължи името им в града…
Морийн я прекъсваше понякога, за да изтъкне колко старомодни са схващанията ѝ, а Джоузи се беше втренчила в чинията ми и смушкваше сестра си всеки път, когато я пълнех.
Беше почти време да тръгваме към автобусната спирка. Господин Гоф отиде да види дали Бриджет е добре, а аз — да си събера нещата от спалнята. Чувах през тънките стени как Бриджет хлипа и как майка ѝ говори със строг тон.
Чаках в кухнята, докато госпожа Гоф се появи, за да ми каже, че Бриджет не се чувства добре и засега ще си остане у дома. Извини се, че този път нямало да ме придружи до автобусната спирка, защото трябвало да ходи на гости. Стисна ръката ми и не ме погледна в очите, докато ѝ благодарях за гостоприемството. Морийн ми махна от върха на стълбите. Ръкостискането на господин Гоф беше вяло, но той промърмори „Довиждане и успех“ — според мен, облекчен, че ролята му в драмата беше приключила.
Джоузи ме последва на улицата.
— И без това не си достатъчно добър за нея! — каза тя, избухна в сълзи и изтича вътре.
Пуснах писмото в кутията близо до спирката и се качих на автобуса, благодарен, че изпитанието е приключило.
Когато се прибрах онзи следобед, на алеята имаше кола, която не познах. Влязох в къщата и видях мама да стои в коридора с един мъж.
— Здравей, ти трябва да си Лорънс.
Висок, около шейсетте, добре облечен в небрежен яхтклуб стил, той беше жизнерадостен и самоуверен.
Мама го представи. Изглеждаше притеснена.
— Лорънс, запознай се с Малкълм.
У него имаше нещо смътно познато, но не можех да се сетя откъде. Бях любезен и учтив, но ми се стори странно да стоим така в коридора. Той си тръгна след петминутен разговор за времето и англо-ирландското споразумение.
— Как мина уикендът ти?
— А твоят?
— Чудесно. С Малкълм излязохме на обяд.
— Излязохте?
— Да, чувствах се много самотна тук без теб.
— И откъде познаваш Малкълм?
— Той е… приятел. Запознахме се в… „Сейнт Джон ъв Годс“.
— Какво?
— Той е психиатър. Но дойде тук в качеството си на приятел.
Затова ми се беше сторил познат. Бях го виждал един-два пъти, когато мама беше в психиатрията. Успокоих се.