Любен Дилов
Стара история
На сина ми, който по волята на майка си също се казва Любен — с пожелание също да не губи чувството си за хумор при своите срещи с „другите“.
Бяхме много любопитни какво е съчинил младокът на експедицията ни Томи Къртис. Идеше неговият ред, а той никога не бе правил филми на видеосинтезатора. Затова му и оставихме цели два месеца да се понаучи.
Сигурно ви се виждат много два месеца, но ние разполагахме с предостатъчно време, та можехме да проявим великодушие към симпатичния ни хлапак. Предстояха ни още тринайсет месеца полет, а това ще рече, че според програмния режим всекиму от нас се налагаше поне още по два пъти да забавлява останалите с видеоизмишльотините си.
С изключение на старите вълци в експедицията — японеца, двамата руснаци (впрочем Борис, щурманът, е украинец) и французина, които бяха факири и в тая област, ние също си бяхме чисти дилетанти и все пак, общо взето, не се изложихме досега. То не е и толкова страшно де, видеосинтезаторът прави почти всичко вместо теб. Е, не бива съвсем да си забравил наученото по литература и кино в гимназията, но главното е доброто въображение. И куражът да го пуснеш на воля. Ако към него притежаваш и чувство за хумор — още по-добре. Защото в тия дълги полети до външните планети на Слънчевата ни система смехът ни е нужен почти колкото кислородът във въздуха — иначе в тая теснотия ще се отровим от миризливите изпарения на собствените си характери.
Не мислете обаче, че другите игри бяха ни вече омръзнали, чак толкова отдавна не сме на път. Но никакви компютърни състезания, никакви спортни надпревари или готовите филми, които носехме от Земята, не разтушаваха така скуката ни, както тоя чудесно измислен филмов синтезатор. Това космопсихолозите правилно са съобразили, монтирайки го на новите планетолети. Защото в дългите преходи към целта, когато и по време на дежурствата нямаш кой знае каква работа, нищо не противодействува така ефикасно на сензорната депривация — тоя проклет глад на сетивата в еднообразното пространство — както възможността от време на време да оживиш ма екрана пред собствените си очи някое свое видение, копнеж или спомен. То е като да си излееш душата пред психоаналитик. Затова всеки имаше право два часа в седмицата да остане насаме с видеоситезатора.
Разбира се, когато правиш филм за общо ползуване, работата е по-сложна. Трябва да се превърнеш в неща като Чаплин — да си съчиниш сценария, диалога, музиката, декорите, да го режисираш и монтираш, па, ако речеш, и сам да играеш в него. Тогава за синтезатора е и по-лесно да ти създаде образа — гледа те и те откопирва. За другите герои обаче, не ги ли предоставиш изцяло на синтезатора, бая се озорваш. Щото трябва да налучкваш. Кажеш му например: жена, руса, двайсетгодишна, хубава. И той веднага ти извади от бездънната си памет на екрана точно такава руса, двайсетгодишна, хубава… само че съвсем не тая, която си си представял, изричайки заданието. И почваш: косата по-къса, фризура сасон, малко по-тъмна, моля! Направи веждите милиметър по-извити и по-гъсти, тури й една трапчинка на лявата буза! Хайде сега и една бенчица на дясното ухо! Ама не там де, и не толкова голяма!… И така нататък, докато ти писне и се примириш, защото изобщо не си в състояние да опишеш е думи образа, който витае в главата ти. Виж, ако създадат някога такива видеосинтезатори, които да се включват към мозъка и направо да снимат виденията ти… Но не, не съм сигурен дали с тях ще бъде по-забавно, щото човек, колкото и да обича да разказва на ближния си своите видения, все пак предпочита и да скрива по нещичко, дори от себе си да го крие. А да ти се ровят така безцеремонно из мозъчните гънки, едва ли ще е приятно. Сигурно бързо-бързо ще си загуби клиентите такъв видеосинтезатор.
Оня ден ми хрумна да видя на екрана краката на жена си. Смешна история, но в нашето положение човек понякога и откача мъничко. Нося снимката й, разбира се, на нея обаче тя е с панталони, вероятно и затова ми бе дошло идиотското хрумване. Показах я на синтезатора и той веднага ми я извади на двуметровия си екран в цял ръст, та чак ми прималя от болка. Нека да иде в кухнята, рекох му, без да съм го мислил, и тя тръгна нанякъде, към някаква кухня, която синтезаторът си имал готова в паметта, а мъката ми веднага мина, защото това не беше нейната походка. Тя изведнъж се превърна в чужда жена. Викнах му: Спри я, нека се обърне към мен, жена ми има хубави крака, събуй й панталоните! И той веднага я разсъблече от кръста надолу.
Леле какви крака извади! Като на някоя прелъстителка от рисуваните комикси. То такива крака едва ли се срещат някъде изобщо. А на жена ми, между нас казано, лявото й бедро е мъничко по-тънко, едва забележимо е и трябва много да се взираш в двете, за да откриеш разликата — нещо, което аз, разбира се, никого не съветвам да прави, ако му е мил животецът. Впрочем чувал съм май, че у всички хора имало някакви такива разлики в ръцете и краката.