(Имена на американски спортни клубове. — Б. пр.)
— Ти прегледай вестника и ще ми разправиш, като се върна.
— Какво ще кажеш, да купим четвъртинка от лотарията с номер осемдесет и пет? Утре е осемдесет и петият ден.
— Може — каза момчето, — ами осемдесет и седем, числото на големия ти неуспех?
— Такива работи не се повтарят. Как ти се струва, можеш ли намери билет с числото осемдесет и пет?
— Мога да поръчам.
— Поръчай един цял билет. Това прави два долара и половина. От кого можем да вземем толкова пари назаем?
— Лесна работа. Винаги мога да взема назаем два долара и половина.
— Мисля, че и аз бих могъл, но гледам да не взимам назаем. Първо взимаш назаем, а след това почваш да просиш.
— Стой на топло, дядо — каза момчето. — Не забравяй, че сега е септември.
— В тоя месец идват големите риби — рече старецът. — Всеки знае да лови риба през май.
— Отивам за сарделите.
Когато момчето се върна, старецът беше заспал на стола и слънцето беше залязло. То взе от кревата старото военно одеяло и го метна върху облегалото на стола и рамената на стареца. Това бяха особени рамена, все още силни, макар и много стари и вратът още беше силен и бръчките не личаха толкова, когато старецът спеше с клюмнала напред глава. Кръпка до кръпка личеше по ризата му, също като по платното на лодката, а кръпките бяха избелели от слънцето в най-различни отсенки. Главата му все пак имаше много старчески вид и тъй, както седеше сега, със затворени очи, лицето му бе съвсем безжизнено. Вестникът бе на коленете му и само тежестта на ръката пречеше на вечерния вятър да го отнесе. Старецът беше бос.
Момчето го остави там, а когато се върна, той още спеше…
— Събуди се, дядо — извика момчето и опря ръка в коляното му.
Старецът отвори очи и за миг-два имаше вид на човек, който се връща от много далече. После се усмихна.
— Какво носиш? — попита той.
— Вечеря — каза момчето. — Ще вечеряме.
— Не съм много гладен.
— Хайде, ела да хапнем. Не бива да отидеш на риба, без да си ял.
— Ядох вече — отвърна старецът.
Той стана, взе вестника и го сгъна, после започна да сгъва одеялото.
— Загърни се с одеялото — каза момчето. — Докато съм жив, ти няма да ходиш на риба, без да си ял.
— Тогава живей дълго и се пази — рече старецът. — Какво ще ядем?
— Чер фасул с ориз, пържени банани и малко яхния.
Момчето ги беше донесло от „Терасата“ в поставени една над друга тенджерки. В джоба му имаше два комплекта от нож, вилица и лъжица, всеки увит в книжна салфетка.
— Кой ти даде това?
— Мартин. Съдържателят.
— Трябва да му благодаря.
— Аз вече му благодарих — каза момчето. — Ти няма защо да му благодариш.
— Аз ще му дам от най-хубавото месо на някой голям марлин — каза старецът. Той нали и друг път ни е пращал храна?
— Пращал е.
— Тогава трябва да му дам и нещо друго. Той е много любезен с нас.
— Той прати и две бири.
— Най-много ми харесва бирата в тенекиени кутии.
— Знам, но тази е в шишета, хатюейска бира. После ще върна бутилките.
— Да си жив и здрав — рече старецът. — Тогава да бяхме хапнали?
— Откога те подканям! — любезно отвърна момчето. — Не исках да отворя кутиите, преди да си готов.
— Готов съм вече. Нали трябваше да се поизмия. „Къде ли си се измил?“ — помисли момчето. В селото имаше вода две улици по-надолу. „Трябва да му нося вода — си каза момчето — и да донеса сапун и един хубав пешкир. Как не се сетих по-рано? Трябва да му взема още една риза, една дреха за зимата и още едно одеяло.“
— Яхнията ти е много добра — каза старецът.
— Разправи ми за бейзбола — го помоли момчето.
— В американската подгрупа „Янките“ са начело, както вече казах — започна старецът в добро настроение.
— Днес те загубиха — му каза момчето.
— Няма значение. Великият ди Маджо пак е във форма.
— Има и други в тима.
— Естествено. Но той е душата на тима. В другата подгрупа, избирайки между Бруклин и Филаделфия, предпочитам Бруклин. Но тогава пък се сещам за Дик Сизлър и онези знаменити удари в стария парк.
— Те си остават ненадминати. Не съм виждал човек да праща топката по-далече.
— Спомняш ли си, когато той идваше на „Терасата“? Искаше ми се да го заведа за риба, но ме досрамя да го поканя. Тогава те помолих ти да го поканиш, но и ти не се престраши.
— Знам. Много сбъркахме. Може би щеше да дойде с нас. Споменът щеше да ни остане за цял живот.
— Много бих искал да заведа на риба великия ди Маджо — каза старият. — Казват, че баща му бил рибар. Кой знае дали не е бил беден като нас. Тогава би ни разбрал.