Когато стигнаха колибата на стареца, момчето взе навитите въжета в кошницата, харпуна и пръта с куката, а старецът понесе на рамо мачтата с навитото на нея платно.
— Ще пиеш ли едно кафе? — попита момчето.
— Да оставим нещата в лодката и тогава.
Те пиха кафе от стари тенекии за кондензирано мляко в една лавка, която отваряше рано и обслужваше рибарите.
— Как спа, дядо? — запита момчето.
То вече се събуждаше, макар че още му бе трудно да се отърси от дрямката.
— Много добре, Манолин — отвърна старецът. — Днес вярвам, че ще ми върви.
— И аз вярвам — каза момчето. — Сега трябва да донеса твоите и моите сардели и прясната ти стръв. Моят човек сам си носи нещата. Той никога не иска друг да носи нещо.
— Двамата сме различни — каза старецът. — Аз те оставях да носиш туй-онуй, когато беше петгодишен.
— Помня — отвърна момчето. — Ей сега ще се върна. Изпий още едно кафе. Тук ни дават по сметка.
И то пое босо по кораловите скали към хладилника, където оставяха стръвта.
Старецът бавно изпи кафето си. Целият ден нямаше да хапне друго и знаеше, че трябва да го изпие. Отдавна вече храненето го отегчаваше и той никога не си носеше нещо за обяд. В носа на лодката държеше шише с вода и това му стигаше за през деня.
Момчето се върна със сарделите и двете парчета стръв, увити във вестник. Те тръгнаха надолу по пътеката към лодката, усещайки примесения с чакъл пясък под краката си, отблъснаха лодката и я плъзнаха във водата.
— Наслука, дядо.
— На добър час — каза старецът.
Той надяна въжените гривни на греблата върху клиновете и наведен напред при всяко изтегляне на греблата, започна да гребе в тъмното, за да изкара лодката извън пристанището. От другите плажове бяха излезли и други лодки, които се отправиха навътре в морето, и старецът чуваше ударите на греблата им, макар и да не можеше да ги вижда, тъй като луната вече се беше скрила зад хълмовете.
Понякога от една или друга лодка долитаха думи. Но от повечето лодки не се чуваше говор, а само ударите на греблата. Като излязоха от входа на пристанището, те се разпръснаха и всяка лодка се отправи към онази част на океана, където рибарят се надяваше да намери риба. Старецът знаеше, че отива далеч в морето, остави зад себе си мириса на земята и навлезе в чистия утринен дъх на океана. Той видя фосфоресциращите водорасли на залива, когато гребеше в онази част на океана, която рибарите наричат „Големия кладенец“, защото там морското дъно внезапно хлътва на седемстотин клафтера дълбочина. На това място се събираха всякакъв вид риби покрай водовъртежа, който се образува от течението, когато то се удря в стръмните стени на океанското дъно. Тук имаше огромно струпване на скариди и дребни рибки за стръв, а понякога и цели пасажи от сепии в най-големите дълбочини. Нощно време те се издигаха до повърхността и служеха за храна на всички странстващи риби.
В тъмнината старецът усещаше пристъпа на утрото и докато гребеше, чуваше трептящия звук, който издаваха хвърчащите риби при излитането си от водата, и свистенето на твърдите им неподвижни криле, когато отлитаха в тъмнината. Той много обичаше хвърчащите риби — неговите най-добри приятели из океана. Съжаляваше птиците, особено тъмните, малки, нежни морски ластовици, които постоянно прелитаха, търсеха храна и почти нищо не намираха… „Животът на птиците е по-тежък от нашия, като изключим грабливите и тежките силни птици — си мислеше той. — Защо са създадени такива нежни и чудни птици като тези морски ластовици, когато тая водна шир може да бъде толкова жестока? Тя е добродушна и чудно хубава. Но тя може да стане безкрайно жестока, и то съвсем внезапно, а птици с такива слаби гласчета, които се въртят над водата и се спущат надолу, търсейки лов, са прекалено нежни за морето.“
Той винаги мислеше за морето в женски род. La marv както го наричат хората на испански, когато го обичат. Случва се тези, които го обичат, да злословят за него, но тези думи винаги се казваха тъй, сякаш морето е жена. Някои от по-младите рибари — онези, които връзваха въжетата си на шамандури и притежаваха моторни лодки, купени, когато черният дроб на акулите струваше много пари — наричаха морето el mar, което е мъжки род. Те гледаха на него като на съперник или местност, или дори като на враг. Но старецът винаги мислеше за морето в женски род, като нещо, което щедро прави или отказва големи добрини; и ако морето беснееше и вършеше злини, то бе, защото не можеше да не ги върши. „Луната й действува, както действува на жената“ — си мислеше той.
Старецът гребеше равномерно, без това да му струва някакво усилие, тъй като не превишаваше обичайната си скорост, а повърхността на океана беше гладка освен при случайните водовъртежи на течението. Той оставяше течението да върши една трета от работата и когато почна да се развиделява, видя, че е навлязъл по-далече в морето, отколкото се надяваше да бъде по това време.