Старецът държеше леко въжето и внимателно го отвърза от пръчката с лявата си ръка. Сега той можеше да отпуща въжето през пръстите си, без рибата да усети каквото и да е противодействие.
„Толкова навътре в морето през този месец, тя трябва да е огромна — си помисли той. — Изяж ги, рибо! Изяж ги! Моля ти се, изяж ги. Колко са пресни, а ти си там долу, на сто клафтера, на тъмно в студената вода. Позавърти се още веднъж в тъмното, пък се върни и ги изяж.“
Той усети лекото нежно подръпване, след това друго по-силно, когато главата на някоя сардела трябва да се е откъснала по-мъчно от куката. След това нищо.
— Хайде де — каза старецът на глас, — позавъртя се още веднъж. Помириши ги, нали са чудесни? Хубаво се наяж сега, след това ще има тон. Твърд, студен, чудесен. Не се стеснявай, рибо. Изяж ги!
Той зачака с въжето между палеца и пръста, като го наблюдаваше внимателно, а същевременно следеше и другите въдици, защото рибата можеше да отплува надолу или нагоре. Тогава пак усети лекото подръпване.
— Ще захапе — каза гласно старецът. — Дано бог я вразуми да захапе.
Но тя не захапа. Рибата си беше отишла и старецът не усещаше никакво подръпване.
— Не може да се е изплъзнала — каза той. — И господ вижда, че не може да е избягала. Тя се върти долу. Може друг път да се е закачала на въдица и да си спомня нещичко за това.
В този момент той усети леко потрепване на въдицата и беше щастлив.
— Тя само се е въртяла — рече той. — Ще захапе. Щастлив беше, като усещаше лекото подръпване, после изведнъж почувствува нещо твърдо и невероятно тежко. Това беше тежестта на рибата и той остави въжето да се плъзга надолу и все по-надолу, като развиваше първото от двете запасни въжета. Докато въжето се спущаше, плъзгайки се леко през пръстите на стареца, той усещаше голямата тежест, макар натискът на палеца и на пръста му да беше почти недоловим.
— Ама риба! — каза той. — Захапала е тона напряко и сега се отдалечава с него.
„След това тя ще се обърне и ще я глътне“ — помисли той, но не го каза, защото знаеше, че ако кажеш нещо добро, то може да не стане. Той си даваше сметка каква огромна риба е тази и си мислеше как тя се отдалечава в тъмнината с тона напряко в устата си. В този момент той усети, че рибата се спря, но тежестта още се чувствуваше. После тежестта се увеличи и той пусна още въже. За миг старецът стисна по-здраво с палеца и пръста си, а тежестта се увеличаваше и отиваше право надолу.
— Налапа го — каза той. — Сега ще я оставя хубаво да се наяде.
Той остави въжето да се плъзга през пръстите му, а с лявата си ръка снади свободните краища на двете резервни въжета за резервните въжета на другата въдица. Сега вече бе готов. Имаше три резервни въжета от по четиридесет клафтера освен въжето, което използваше.
— Налапай я още по-добре — каза той, — цялата я изяж. „Изяж я така, че острието на куката да пробие сърцето ти и да те убие — си мислеше той. — Дигни се полека нагоре и ме остави да забия в тебе харпуна. Добре. Готова ли си? Стигна ли ти времето да се нахраниш?“
— Хайде сега! — каза той гласно, дръпна с двете ръце и изтегли един метър от въжето. После дръпна пак няколко пъти, като теглеше въжето ту с едната, ту с другата ръка, с все сила, използвайки тежестта на цялото си тяло при извъртането.
Нищо не се случи. Рибата бавно се отдалечаваше и старецът не можеше да я издърпа ни един сантиметър. Въжето му беше здраво, направено за тежки риби, и той го държеше преметнато през гърба си, докато се опъна дотолкова, че от него почнаха да отскачат водни капки. Тогава то започна да издава някакъв бавен съскащ звук във водата, а той все още го задържаше, като се опираше на седалката и наклоняваше цялото си тяло назад. Лодката започна бавно да се придвижва в северозападна посока.
Рибата се движеше равномерно и те пътуваха бавно по спокойната вода. Другите въдици все още бяха във водата, но нищо не можеше да се направи.
— Де да беше момчето при мен — каза старецът на глас. — Една риба ми влачи лодката и аз съм колът, за който е вързано въжето. Бих могъл да вържа въжето за лодката, но рибата може да го скъса. Трябва да я държа с всички сили и да й отпускам въже, когато трябва. Слава богу, че тя плува напред, а не е забила надолу. Не знам какво да правя, ако тя реши да отиде на дълбоко. Просто не знам какво бих направил, ако тя изведнъж се спусне в дълбочините и умре. Все нещо ще направя. Много неща може да направи човек.
Той държеше въжето, метнато през гърба си, наблюдаваше наклона му във водата и виждаше как лодката равномерно се движи в северозападна посока.
„Това ще я убие — мислеше си старецът. — Тя не може вечно така да кара.“ Но четири часа по-късно рибата все още плуваше равномерно навътре в морето, като влачеше лодката, а старецът продължаваше да седи, напрегнал мускулите си, с въжето през рамо.