— Какво знае Локуд за слънцата? — ядосано подхвърли белобрадият. — Казаха ми, че прекарвал по-голямата част от деня в кутия, дето винаги е хладно.
Най-доброто описание за фургона с климатична инсталация, което съм чувал, помисли си Даниел.
— Нека той и подчинените му да поработят под слънцата, преди да поставят такива условия — гневно подхвърли друг старец. — Дори при Ра шатрите за отдих винаги бяха отворени за всички, които имаха нужда от почивка.
Даниел се намръщи. Очевидно старейшините говореха за традиция, съхранила се в продължение на хилядолетия. А Локуд смяташе, че традицията е неизгодна за бизнеса и възнамеряваше да я промени.
Този опит можеше да гръмне като бомба в лицето му, и то много по-зле от взривяването на пирамидата. Тогава той просто бе унищожил артефакт от миналото на народа. Сега се нахвърляше върху нещо, което засягаше здравето и благоденствието на всеки абидосец, работещ в мините. Старейшините, които също прекарваха доста време в бездната, очевидно бяха развълнувани. И това бе съвсем разбираемо. Като старци, които работеха под жарките слънца, те също се нуждаха от удобствата на шатрата за отдих.
— Разкажи им как е в твоя свят, Даниел — внезапно настоя Скаара. — За корпорациите и законите, за това как работниците сами защитават правата си.
Даниел Джексън изведнъж осъзна, че всички в стаята са насочили погледи към него. Усещането не бе особено приятно. Бе го изпитвал и друг път изправен пред орда скептично настроени египтолози, докато представяше теорията си, извоювала му репутацията на чудак. Спомняше си как му се прекланяше народът на Нагада в онези първи дни, когато го смятаха за пратеник на Ра.
Но сега, след като най-сетне ги бе убедил, че е обикновен човек, управниците на Абидос се обръщаха към него за съвет. След като бяха пренебрегнали предупрежденията му, Касуф и останалите старейшини бяха започнали да подозират, че не е по силите им да се справят с Юджийн Локуд.
Какво можеше да им каже Даниел? Той не бе адвокат, нито пък консултант по трудовите въпроси. Даниел беше учен — от онези, които живееха далече от действителността. Беше направил няколко сполучливи догадки за историята, но не бе получил работа. По щастлива случайност теориите и познаването на йероглифите го бяха довели до проекта Старгейт и Даниел ги бе предоставил срещу възможността да участва в най-великото приключение на живота си.
Даниел преглътна мъчително и огледа лицата, по които бе изписано очакване.
Аз съм само специалист по мъртвото минало, а не по настоящите събития, помисли си той. Озовах се в доста трудна за един египтолог ситуация.
ДЕВЕТА ГЛАВА
НЕПРИЯТНОСТИ В РЕЗЕРВ
— Полковник О’Нийл? Върнън Балард. Назначен съм за началник на охраната на минните обекти.
Джек О’Нийл инстинктивно усети, че се задават проблеми още в мига, в който новодошлият от Земята влезе в палатката му.
Непознатият беше едър и мускулест, стоеше изпънат като струна, ала леко провисналият му корем се очертаваше под униформата. Именно сиво-кафявият маскировъчен костюм привлече вниманието на О’Нийл. Един поглед му бе достатъчен, за да се досети, че това е работа на правителството — ала униформата не бе осигурена от правителството на Съединените щати.
Балард свали войнишката си барета. Кестенявата му коса, оредяла по слепоочията, бе подстригана толкова късо, че бе трудно да се каже откъде започва плешивината. Под брадичката му бе започнала да се оформя двойна гуша, сякаш напоследък прекарваше повече време зад бюрото, отколкото на бойни учения.
Мъжът улови погледа на О’Нийл, плъзнал се по униформата му.
— Помислих, че ще бъде най-добре войниците ни да се различават. КОМ успяха да ни снабдят със стари родезийски униформи — по-подходящи, струва ми се, за операции в пустинята.
О’Нийл изсумтя. От известно време Локуд хленчеше, че има нужда от полиция на компанията. Трябваше да се досети, че КОМ ще ги облече с реликви от африканска война, водила се преди двайсет години.
— Убеден съм, че ще се справите по-добре от войниците, които последни носиха тази униформа хладно рече О’Нийл. — В края на краищата сега Родезия е Зимбабве.
Той махна с ръка на Балард да седне, ала мъжът остана прав, все така изпънат, леко разкрачен. Неприязънта на О’Нийл се усили. Цивилните, които се правеха на войници, го отвращаваха. От друга страна, ако този мъж бе професионалист и получаваше заплата от КОМ, това означаваше, че е наемник. А в Третия свят военните наемници на КОМ не се ползваха с добро име.
— И тъй, колко души си довел, Балард? — попита О’Нийл. — Мога ли да изпратя част от моите пехотинци у дома?