— Не зная какво определение ще дадеш за „по-добра работа“, когато хората започнат да припадат от жегата. — Престън разрови натрупаните по бюрото папки и измъкна последния си доклад. — Пренебрегваш най-простите мерки за сигурност, които съм изложил тук…
— Няма да се занимавам с безпочвените ти оплаквания — прекъсна го Локуд. — Зает съм с работа по мината.
— Мисля, че трябва да помислиш как да си спасиш задника — рече Престън. — Щеше да се превърнеш в герой на компанията, предлагайки на управителния съвет печалби, които далеч надхвърляха моите първоначални проучвания. — Експертът горчиво се усмихна на началника си. — Ала действителната производителност на мината падна смехотворно под твоите надути обещания. Провали се и с монтирането на съоръженията. Твърдиш, че не можеш да си позволиш никакви мерки за сигурност, а в същото време докарваш армия от главорези, които наричаш „охрана“. — Престън гневно размаха пръст към Локуд. — Ти вече не си инженер, интересуват те само парите.
— Случайно съм твой началник — натърти Локуд.
— И съществува основателна причина за това. Вие, инженерите, би трябвало да намирате практически решения на проблемите. А ти правиш ли го? Не. Не съм чул от теб нито едно конструктивно предложение.
— Тук става въпрос за човешки живот — отчаяно настоя Престън, — а не за пари. Не те ли безпокои…
— Няма какво да ме безпокои — прекъсна го Локуд.
— Тук няма профсъюзи, нито федерална полиция. На друга планета сме, за Бога. Така че кой ще се разтревожи за няколко абудали?
Азар бе един от онези, които Локуд подигравателно бе кръстил „абудали“, смирен фелах като хилядите работници, които се трудеха в дълбоката каменна пропаст, където се намираше кварцитната мина на Абидос.
Азар се облегна на една от хилядите стълби, закрепени по отвесните стени и избърса с края на чалмата си смъдящата пот, стичаща се в очите му.
Трите слънца на неговата планета сякаш се бяха съюзили и с дяволска прецизност безмилостно огряваха дълбокия каньон. Сенки нямаше, хладината бе забравен спомен.
Азар засмука малко камъче, безуспешно опитвайки се да навлажни напуканите си устни, сетне се отдръпна от стълбата и удари жилата кварцит с грубата си медна мотика.
Един, два, три пъти мотиката се заби в ярката руда. Най-сетне се отчупи парче колкото половин човешка глава и падна на долната тераса.
Азар спря за момент, докато един от събирачите прибра парчето блестяща скала в торбата, която носеше.
— Хайде, Гаден — махна Азар към колегата си. Вземай го и се махай оттам, преди някое друго парче да е паднало на главата ти.
— Вече имам достатъчно, за да се изкача до върха — отвърна Гаден. — Може би дори ще спра в шатрата за отдих, докато още е позволено.
Азар обходи с поглед върволиците фелахи, които се изкачваха по множеството стълби, водещи към повърхността.
— Защо не сложиш товара си в крилатата кутия? Спира точно там… — Азар посочи две стълби по-нагоре. — Много по-близо е от върха.
— Надявам се да не си постъпвал така; докато си събирал — рече Гаден. — Чух, че началниците… надси-ра-те-ли-те… щели да записват имената на работниците, които оставяли товара си в кутията. Щели да бъдат отбелязвани като слаби и първо тях щели да уволнят, щом бъдели построени още кутии.
— Това ще отнеме много време — отвърна Азар. Видя ли чужденците, дето строят рамките за кутиите? Не им разбирам езика, ама съм сигурен, че ругаят. Ту почват, ту спират работа.
— Но един ден ще приключат. Частите ще пристигнат. Кутиите ще летят нагоре и надолу. И много, много от нас ще загубят работата си. — Гаден стрелна е поглед приятеля си. — Няма да има вече от онези странни, блестящи монети. Ще ги дават само на онези, които ще управляват машините. И може би на малцина други.
— Но не и на онези, който са записани като слаби — замислено промълви Азар.
Летящата кутия профуча покрай тях на път към повърхността. Тресеше се леко в клетката, в която бе поставена. Стълбите се разтресоха силно.
Азар слезе на площадката и се насочи към стълбата, която минаваше точно покрай летящата кутия. Когато съоръжението заработи, Азар го бе разгледал с голям интерес. Здраво въже от преплетени метални жици бе прикрепено към върха на кутията, за да я дърпа нагоре или да я спуска надолу. Отвореният асансьор се движеше по релси.
Гаден стоеше неподвижно и наблюдаваше Азар, който чакаше металната кутия да се върне обратно надолу, преструвайки се, че кърти камъка там, където нямаше руда. Двамата чуха свистенето на приближаващата кутия и вдигнаха погледи. Азар присви очи, преценявайки разстоянието. Дъното на квадратния съд приближи тяхното ниво. Изведнъж Азар захвърли мотиката си точно там, където кабинката се плъзгаше по релсите.