Локуд ще бъде възхитен, рече си О’Нийл.
— Можете да предадете също на господин Локуд, че незабавно изпращам войници като подкрепление на личната охрана на КОМ в мината.
Маската на О’Нийл падна, когато отново отдаде чест и Киоу зърна промяната в изражението му.
— Вижте какво, полковник, не е нужно да храните симпатии към мен, за да свършите тази работа. — В гласа на генерала се прокрадна презрение. — Това е проблем на всички военни, служили твърде кратко в армията. Не могат да разберат военното тайнство.
— Сър, аз съм на служба вече двайсет години — отвърна О’Нийл.
— Мъжете от моето семейство са в армията поколения наред — озъби се Киоу. — От Гражданската война!
— Тъй вярно, сър. — О’Нийл отново отдаде чест и излезе от палатката.
Локуд изчака О’Нийл да излезе от фургона и едва тогава лицето му тържествуващо засия. Минният инженер доволно потри ръце. Колко ниско може падне човек, помисли си той. Напереният полковник в ролята на момче, което разнася съобщения!
Локуд разрови бъркотията върху бюрото си и измъкна радиотелефона, с който поддържаше връзка с подчинените си.
— Свържи ме с Балард — рече в слушалката.
Миг по-късно се чу леко пращене, а след това гласът на Върнън Балард.
— Господин Локуд?
— Иди в лагера на военните и се представи на новия командир. Довел е войници за охрана на мината, така че ти трябва да прецениш как ще работят с твоите хора. И още нещо — искам кордон около шатрата за отдих. Ясно ли е?
— Да, сър! — радостно отвърна Балард.
Локуд разтегна устни в злобна усмивка. Сега вече ще работят както трябва, обеща си.
— Ето още някой, на който трябва да се обяснява — обърна се един от охраната към Чарли Морис. Картината на леденостудена бира в изпотена чаша изчезна като спукан балон, когато надзирателят приближи, за да се справи с поредния вироглавец.
— Ей, Ъндъруд! — изкрещя Морис към специалиста по лингвистика, който се криеше от трите жарки слънца в шатрата за отдих.
Днес най-сетне бяха въвели правилото за пет курса по стълбите, преди да се разреши почивка. Без изключения. Кордон от облечените в сиво мъже от охраната на КОМ и новопристигналите войници с тъмнозелени униформи бе обградил шатрата за отдих.
Бедният работник, на когото преградиха пътя, беше обикновен фелах. Кожата му бе с цвят на кафяв пергамент, излагана в продължение на повече от четирийсет години под безмилостните лъчи на трите слънца на Абидос. Но лицето му имаше грозен сивкав оттенък, капчици пот се стичаха по бялата му брада, човекът се олюляваше. Не бе е състояние да събере сили дори да възрази, когато Морис вдигна ръка пред лицето.
— Пет пъти — изкрещя надзирателят, сякаш смяташе, че с крясъци ще накара работника да проумее думите му. Разпери широко пръсти. — Пет пъти надолу и нагоре, преди да имаш право да дойдеш тук.
Миньорът изрече нещо нечленоразделно. Морис се обърна към Ъндъруд, един от лингвистите на КОМ.
— Обясни му.
На древен египетски с доста запъвания Ъндъруд се опита да изясни ситуацията.
Работникът възрази отново, сграбчи ръката на Ъндъруд и се опита да я притисне към главата си.
Един от пазачите на КОМ замахна с приклада на автомата и блъсна ръката на стареца.
— Кой знае какви болести може да ни лепне — бе лаконичното обяснение.
Ъндъруд погледна притеснено Морис.
— Човекът казва, че слънцата са го напекли силно. Има нужда от вода и сол.
— Негодникът сигурно се преструва. — Маймунските черти на Морис се изкривиха в злобно изражение. Отблизо този абудала приличаше много на работника, повредил асансьора. — Ако го пуснем вътре, скоро ще заприиждат цели тълпи и всички ще се преструват на болни. Ъндъруд, кажи му да се връща на работа и да не идва тук, докато не изпълни нормата.
— Човекът изглежда доста зле — обади се един от редниците, който стоеше настрана. — Сигурен ли сте…
— От колко време си на тази планета, войниче? — Морис само чакаше удобен момент да се изтъкне пред някой с по-малко опит от него.
Тъй като бе пристигнал на Абидос само преди часове и ако не охраняваше шатрата, трябваше да трупа пясък на защитния насип около лагера, войникът предпочете да замълчи.
Ъндъруд отново заобяснява със запъване. Старият работник възрази и посочи шатрата за отдих.
— Съливан, той изобщо не слуша какво му се говори — обърна се Морис към един от пазачите.
Съливан рязко замахна и заби приклада на автомата в корема на миньора.
Спорът бе прекратен, щом старецът се преви одве, притисна с ръце корема си и мъчително опита да си поеме въздух.