— Хайде, върви! — изкрещя Съливан на арабски. Бе понаучил няколко фрази в Средния Изток. Местните жители му приличаха на мюсюлманите, от които бе защитавал началниците на КОМ.
Работникът се свлече на колене. Съливан го дръпна грубо, за да го изправи и го блъсна към стълбите, които се спускаха в бездната.
Войниците проследиха с погледи как старецът бавно напредва, подпрян на човека пред себе си. Стигна до стълбите и изчезна зад ръба на пропастта.
— Видя ли? — соцна се Морис. — Трябва да им дадеш да разберат кой е началникът, иначе…
Откъм мината се дочу писък на ужас, усилен от множество викове. Върволицата от носачи внезапно спря.
Редникът, защитил стареца, напусна мястото си в кордона около шатрата за отдих и приближи до каньона. Потръпна, сетне пое обратно.
— Какво има? — попита Морис. Устата му внезапно бе пресъхнала.
— Човекът, когото току-що отпрати… паднал е от стълбите.
Лицето на войника бе пребледняло под лекия слънчев загар.
— Паднал е от най-горното ниво чак на дъното все едно десет, единайсет етажа. И изглежда се е блъснал в няколко площадки.
Той изгледа гневно Морис.
— Предполагам, че им даде да разберат, а?
Азар и Гаден бяха в редицата от носачи, когато колегата им загина. И двамата чуха писъка. Сетне нещо прелетя покрай тяхната стълба и се блъсна в долната площадка.
Чу се тъп удар и нещо изхрущя. Когато погледнаха надолу, двамата зърнаха кърваво петно и сгърчена човешка фигура, която ставаше все по-малка и по-малка, докато изчезна в дълбините на бездната.
Когато разбраха кой е пострадалият, работниците бяха ужасени и шокирани. Старият Заид живееше в квартала на Гаден, бе вдовец и имаше болна дъщеря. Всички пари, които получаваше за работата си в мината, отиваха за прегледи и лекарства за момичето му.
Когато в мината се разнесоха различни слухове за събитията преди злополуката, отнела живота на Заид, работниците бяха обзети от гняв.
— Пазачите със сиви униформи го пребили с пръчки, защото паднал в редицата и не можал да стане!
— Долни отрочета на мастаджи! — изруга друг миньор. — Чух, че онези със сивите дрехи го хвърлили в бездната.
— По-лоши са и от стражите хороси — обади се трети и продължи с версията, която беше чул. — Ама ония в тъмнозелено са още по-зли. Чух, че застреляли Заид, докато ги молел за милост.
— Зелените не може да са толкова лоши — възрази Гаден. — Черната шапка и спътниците му бяха зелени. Също и Даниел. Повечето от тях загинаха, като ни помагаха да се защитим от Ра.
— Явно новите в зелено не са същите — отбеляза работникът, започнал разговора. — Тези са обградили шатрата и не пускат никого вътре.
— Да — потвърди приятелят му, който твърдеше, че пазачите в зелено са убийци. — Освен това тези, които са приятелски настроени към нас, сега са облечени с цветовете на пясъците — добави той, сякаш това бе съкрушителен довод.
— Едно е сигурно — заключи Азар и се обърна към стълбите. — Някой трябва да съобщи на Касуф и старейшините.
Даниел се почувства доста зле след бясното препускане с мастаджите през пясъчните дюни. Щом в града пристигна вестта за злополуката в мината, Касуф предприе незабавни действия. Събра старейшините, взе Даниел и Шаури за преводачи и всички препуснаха през пустинята. Скаара бе изчезнал веднага след като вестта бе получена. Даниел искрено се надяваше младежът да не е отишъл да събира войската си.
Препускането приключи тъкмо когато на Даниел започна да му се повдига. Една се задържа на краката си, щом слезе от оседлания мастадж.
Откъде зная, че не съм герой? Доказателство номер 999 — на героите не им се повръща точно когато трябва да започнат да действат, помисли си той. А аз като че ли ще направя точно това.
Лъчите на слънцето го пронизваха като остри стрели. Не само го заслепяваха, а усилваха и спазмите в стомаха му. Даниел примига, пое дълбоко въздух и опита да се съсредоточи.
На пясъка пред палатката лежеше мъртвец. Покойният Заид, помисли си Даниел.
Разгневените миньори бяха оформили полукръг зад тялото на загиналия. Изглежда всички вече бяха прекратили работа. Струпаните работници приличаха на развълнувано човешко море. Даниел дочу гневен ропот, но не можа да разбере нито дума. Очевидно бе обаче, че работниците са обзети от ярост.
Доказателство за това бе начинът, по който държаха кирките и мотиките си. По израженията им можеше да се заключи, че имат желание да ги използват не за откъртване на руда.
Вече нищо не бе в състояние да уплаши абидосците. Безвъзвратно бе отминало онова време, когато всички работници свеждаха глави при един-единствен залп на взривното копие на хоросите. Всичко това бе преди Даниел Джексън да свали маската на един от убитите телохранители на Ра и да разкрие, че те са обикновени хора.