— Точно така! — извика Азар, схванал бързо идеята на Даниел. — Колко руда ще могат да извлекат пришълците без нас?
— Хвърлете инструментите си! Напуснете веднага мината! — извика Даниел, увлечен от собственото си красноречие. Пясъкът под краката му сякаш се разтресе, когато миньорите хвърлиха инструментите си.
— Какво им говори той, по дяволите? — промърмори русокосата горила зад Даниел.
— Нямам представа, но поне накара негодниците да хвърлят оръжието си — отвърна един от пазачите.
Хората от Нагада трябваше бързо да притиснат КОМ и стачката нямаше да свърши работа. Даниел внезапно си спомни случка от колежа. Протест…
— Приятели! — извика той. — Пришълците идват в града да си купуват храна, нали?
— Да, идват! — отвърна тълпата.
— Отсега нататък никой в града не трябва да им продава храна — изкрещя Даниел. — Ако някой го стори, никой няма да купува от него или пък да му продава. В моя свят това е много силно оръжие. Наричаме бойкот!
— БОЙК-ОД! — възторжено извикаха миньорите. БОЙК-ОД! БОЙК-ОД!
— Да съобщим в града! Тръгваме веднага! — Даниел поведе миньорите покрай войниците пред шатрата за отдих, далеч от пристигащите подкрепления.
— БОЙК-ОД! — викаха ентусиазираните работници.
Поне предотвратих опасността да бъдат застреляни, помисли си Даниел.
Сетне си спомни каква бе причината за великия колежански протест. Студентите бяха бойкотирали кафенето, искайки по-добра храна. Спомни си също, че от бойкота нямаше особен резултат.
Само дето в кафенето бяха добавили и царевични пръчици.
ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
УСТАНОВЯВАНЕ НА ВИНАТА
Уолтър Дрейвън не бе в настроение да прощава. Тъкмо възнамеряваше да похапне в луксозен вашингтонски ресторант, когато му се обадиха от компанията и го извикаха спешно. Той не пожела да яде в самолета и се приземи гладен в Колорадо. Щом премина през Старгейт и се озова на Абидос, завари хората от КОМ лишени от храна заради бойкота на местните жители.
— По дяволите! — избухна Дрейвън пред Юджийн Локуд. — Как е възможно положението толкова да се влоши за тъй кратко време?
Началникът на обекта изглеждаше доста притеснен.
— Назряваха проблеми от различно естество — започна той. — Обаче…
— Сещам се какво ще ми кажеш — ядно го прекъсна Дрейвън. — Но вината не е твоя. Къде са гениите, които носят отговорност за злополуката?
Локуд се обади по радиотелефона. Секунди по-късно Морис и Съливан, надзирателят и пазачът, влязоха във фургона. Дрейвън забеляза, че двамата са гладко избръснати и спретнати, доколкото позволяваха условията на Абидос.
— Искам да чуя какво се случи — рече Дрейвън. — От първоизточника, както се казва.
Двамата новодошли се спогледаха. Решиха да разкажат историята от своята гледна точка, сетне Морис се опита да оправдае действията си.
— Просто следвах политиката на компанията — рече надзирателят. — Нали от днес бе решено нито един работник да не влиза в шатрата за отдих, докато не докаже, че е направил пет курса по стълбите и е изнесъл руда. Този Заид нямаше бележка да е изпълнил нормата. Така че го накарахме да се върне в редицата.
— Страшна защита, Морис — подхвърли Дрейвън. „Само следвах заповедите“. Обаче според свидетелите Заид се е оплакал, че не се чувства добре. Това не беше ли достатъчно, за да промени решението ти?
— Сър… — Морис замълча и погледна с надежда Локуд, който обаче нямаше никакво намерение да му се притече на помощ. — Мислехме, че, се преструва… че се прави на болен. Решихме, че ако го пуснем вътре, ще трябва да пуснем и всички останали, които се оплачат от жегата. А пък наистина беше непоносимо горещо. — Той разтърка ръце в блажено хладния фургон. — Преводачът ни не можа да издържи под слънцата и влезе в шатрата. Двама войници и нашите хора бяха навън, ама непрестанно пиеха вода.
— Значи се придържаш към политиката на компанията, която сам не можеш да спазваш — заключи Дрейвън. — А ти какво ще кажеш? — обърна се той към Съливан. — Разбрах, че си ударил загиналия. Два пъти при това.
— Накарах го да пусне господин Ъндъруд, преводача — обясни Съливан. — Този Заид го сграбчи за ръката. И аз се намесих. Ако наистина беше болен, исках да му попреча да разпръсква микроби. Пък и изглеждаше така, сякаш има бълхи.
— Обясни единия удар — рече Дрейвън с тон на прокурор. — А другия?
— Исках само да го накарам да се раздвижи — обясни Съливан. — Господин Морис му нареди да върви, каза му го и господин Ъндъруд. Аз също. След като оня не помръдна, аз… го побутнах да върви.