— Като го блъсна с приклада на автомата в слънчевия сплит — отбеляза Дрейвън. — Значи на човека, който е страдал от топлинен удар, му е бил изкаран въздуха. След което му е било наредено да слезе единайсет етажа надолу по стълбите. — Инженерът с отвращение поклати глава. — Каква изненада, че е слязъл твърде бързо — додаде саркастично той и хвърли гневен поглед към двамата виновници. — Жалко, че нищо не разбирате от минно дело — рече накрая. Иначе щях да изпратя теб, Морис, да поставяш взривове в най-скапаната мина в Замбия. А ти, Съливан, щеше да си до него с най-опасните взривни съставки, които бих могъл да открия.
Инженерът пъхна ръце в джобовете си.
— Вие двамата обаче явно сте свикнали да си играете с взривоопасни смеси. Тези хора са били роби преди по-малко от година. Работели са за някого, когото са смятали за бог. — Той отново изгледа гневно Морис и Съливан. — Това сигурно ви се струва примитивно. Но ако вие сте работили за бог и сте се отървали от него, колко глупости бихте изтърпели от обикновен човек? Пък дори този човек да е въоръжен с автомат?
Двамата младежи останаха безмълвни. Дрейвън изкриви устни.
— Но вие прилагате нововъведеното правило като съвестни служители на корпорацията. Не разбирате ли, че това е все едно да си играете с нитроглицерин? Имали сте голям късмет, по дяволите. Цяло щастие е, че не е избухнал в лицето ви. Наместо това очевидно сте предизвикали първата стачка в осемхилядолетната история на Абидос. Поздравления.
— Онзи проклет Джексън с виновен — обади се Локуд. — Той ми е трън в очите откак съм пристигнал тук.
— Тъкмо се чудех кога ще стигнем до това оправдание — подхвърли Дрейвън. — Честно казано, доктор Джексън започна да ми лази по нервите още щом дойдох тук. Ето защо исках да бъде изолиран, което очевидно не стана. — Инженерът изгледа продължително тримата мъже. — Освен това Джексън ви е направил услуга, макар да не съзнавате това. Успял е да отпрати миньорите, без да бъде пролята кръв. Ако се бяха опитали да ви нападнат, сега щеше да има стотина мъртви вместо един. — Той замълча, за да могат тримата да осъзнаят думите му, сетне увеличи натиска. — А ти, Локуд, щеше да си зад защитния насип и да наблюдаваш как хубавият ти фургон гори. — Дрейвън се отпусна на близкия стол. — Явно трябва да отида в града и да се опитам със сладки приказки да предразположа старейшините. Но преди това ми се ще да похапна. Локуд, можеш да свършиш една полезна работа и да поръчаш нещо.
— Не мога — тихо отвърна Локуд.
— Моля?!
— Когато отведе миньорите, Джексън организира бойкот срещу нас. Както в мината, така и за провизии. Не можахме да получим никаква храна от местните жители. А през Старгейт непрекъснато пристигат военни подкрепления и…
Дрейвън бе видял отрупаните войници и машини, които чакаха да преминат на Абидос. Той самият бе навлязъл в Старгейт след взвод морски пехотинци.
— Страхотно — промърмори дипломатическият посредник и стана от стола. — Направо чудесно.
— Дрейвън? — извика Локуд, когато посредникът се насочи към вратата. — Къде отиваш?
— Промяна в плана. Ще се срещна с местния военен командир, преди да посетя твоите приятели в града. Ще проверя доколко мога да разчитам на подкрепата му. А може и да намеря нещо за ядене — добави Дрейвън.
Генерал Франсис Киоу се оказа истинско разочарование. Разбира се, изглеждаше като истински военен и бе побързал да заеме командирската палатка, принадлежала преди на О’Нийл. Бе наредил да внесат койка, за да може да подремва от време на време. О’Нийл очевидно не бе имал нужда от това. Полковникът бе направил силно впечатление на Дрейвън с поведението си по-скоро на машина, отколкото на човек — машина, която ще продължи да работи, докато се счупи или избухне.
Киоу пък притежава твърде много човешки качества, помисли си Дрейвън. Личеше си от дребните детайли, които бе добавил в палатката — флаг, снимка на младия Киоу, стиснал ръката на президента оттогава се бяха сменили двама обитатели на Овалния кабинет. Най-красноречивото доказателство бе пръстенът, който блестеше на дясната ръка на генерала. Повечето от възпитаниците на военната академия бяха превъзходни офицери. Други пък бяха убедени, че са дар Божи за военното дело. Офицер, взел със себе си боен флаг и пръстена от академията на милион светлинни години, очевидно имаше претенциите за свръх надарен военен.
Това обаче не означаваше, че генералът е глупав. Генерал Уест не избираше глупави офицери за такива деликатни мисии. О’Нийл например бе разумен човек.
Но О’Нийл бе командос, лесно се приспособяваше към промените във военната тактика и в живота. Дрейвън усещаше, че Киоу е напрегнат. Локуд се бе оплакал от О’Нийл и Уест се бе почувствал задължен да изпрати Киоу, който бе стриктен до педантизъм и беше по-вероятно да съзре заплахата от страна на местните жители, отколкото О’Нийл, който се бе сражавал рамо до рамо с тях. Всъщност Киоу бе администратор също като Юджийн Локуд, с тази разлика, че беше военен.