Като огледа придружаващата го охрана, Дрейвън заключи, че някои от наемниците не си бяха дали труда да вземат със себе си цивилни дрехи. Единият бе облечен в шарена хавайска риза, която висеше като палатка върху раменете му. Другият пък носеше бяла риза, която бе твърде тясна, за да може да я закопчее.
Ако се съдеше по оръжието и израженията им, те приличаха повече на линчуваща тълпа, отколкото на почетен ескорт.
Е, може би в Нагада ще се натъкна точно на линчуваща тълпа, помисли си Дрейвън.
Качиха се на джипа и потеглиха към града. Покрай мината пътуването бе приятно. Въпреки кратките срокове Локуд бе планирал и построил чудесен път.
— Местната войска няма ли вече наблюдателен пост? — обърна се Дрейвън към шофьора.
Наемникът сви рамене.
— Има, разбира се. Обикновено са скрити в пясъците на върха на следващата дюна.
— Спри джипа — нареди Дрейвън. — Ехо! — извика той, чувствайки се като пълен глупак. — Отиваме в Нагада. Някой от вас ще дойде ли?
Откъм сянката се дочу глас, който отвърна на доста добър английски:
— Отивате в Нагада? Аз ще дойда.
Младежът сякаш изникна от склона на дюната и се плъзна като с шейна надолу. Беше слаб, но изглеждаше жилав и сякаш не забеляза нито враждебните изражения, нито оръжията на телохранителите на Дрейвън.
Младият войник се наслаждаваше на возенето в джипа, дори след като отминаха каньона, където се намираше мината, и пътят изчезна. Джипът подскачаше и се накланяше по пътеката през дюните, откъдето мастаджите минаваха без усилие.
Дрейвън забеляза, че местният им водач не даде предупредителен изстрел за пазачите на портите. Ала после осъзна, че шумът от двигателя на джипа е премахнал тази необходимост. Дочу се звукът на роговете, ала големите порти останаха затворени.
— Казвам се Дрейвън. Дойдох през Старгейт. Изминах целия път от Земята, за да говоря с Касуф и старейшините.
— Така си и помислих — рече младият войник и извика нещо към една от кулите отстрани до портите. Оттам му отвърнаха и миг след това портала се отвори със скърцане.
— Знаете ли къде са старейшините? — попита младежът.
— Не — призна Дрейвън.
— Ще ви заведа — предложи войникът.
Следвайки указанията на младия водач, шофьорът заманеврира през лабиринта от криволичещи градски улици. Дрейвън непрестанно си представяше, че се натъкват на засада и местните войници отнемат джипа и оръжието на телохранителите му.
Разбира се, Дрейвън не помнеше тази част на града от първото си посещение. Но тогава бе дошъл пеша и бе обграден от радостна тълпа. Сега улиците бяха пусти. Хората или приготвяха вечерята си, или пък току-що бяха привършили с яденето, тъй като във въздуха ухаеше на гозби.
Дрейвън отново усети спазми в стомаха си. Инженерът забеляза и нещо друго. Повечето от кирпичените постройки в района изглеждаха обновени. Ала новите стени вече бяха избелели от слънцата на Абидос и обрулени от пясъчните ветрове.
— Всичко това е строено скоро, нали? — обърна се Дейвън към младия водач.
Младежът кимна.
— Всичко бе взривено от Ра. Къщите бяха вдигнати отново, но много хора загинаха. — Войникът дръпна наметалото от груб плат и разкри голям белег от изгаряне върху ръката си. — Също е от Ра. Бих се точно там, където сега е лагерът ви. При пирамидата.
Дрейвън кимна, схванал неизреченото послание. Тези хора бяха преживели унищожение и смърт, борейки се за свободата си. Нямаше да позволят ново потисничество.
След още няколко завоя Дрейвън осъзна, че районът му е познат — големият площад пред сградата, където се бе срещнал със старейшините.
Джипът спря и младежът скочи навън.
— Благодаря — рече Дрейвън.
— Радвам се, че помогнах — отвърна войникът. — Може би и вие ще ни помогнете.
— Може би — промърмори Дрейвън.
Старейшините очевидно бяха предупредени. Касуф и останалите от градската управа седяха в голяма стая. До тях бе Даниел Джексън, явно, за да превежда.
Дрейвън незабавно пое инициативата.
— Създаде доста неприятности, Джексън — подхвърли той.
Ученият го изгледа с отвращение.
— Чудех се как ли ще започнеш — рече той. — Но това е най-голямата глупост, която съм чул досега от теб. Днес следобед няколко хиляди миньори бяха готови да разкъсат на парчета вашата така наречена охрана. В сравнение с проблемите, които можеха да последват, стачката е като разходка из парка.
— Значи признаваш, че е стачка.
— Да, хората тук няма да работят за онзи клоун Локуд и лакеите му, които са пълни идиоти. Но не е необходимо аз да ти го казвам. — Той се обърна към старейшините и заговори на местния диалект.