— Генерале, вие сте тук, за да гарантирате сигурността на нашата операция в мината — остро напомни Дрейвън.
— Вие сами осуетихте операцията като се простреляхте в крака — отбеляза ядосано О’Нийл.
— Въпросът е дали вие можете да си позволите едно потенциално враждебно настроено население да задържи тези енергийни оръжия — настоя Дрейвън.
О’Нийл едва се сдържа да не избухне.
— Единствената причина да ги използват е, ако провокирате враждебност!
— Каквото и да говорим — намеси се Киоу, — те са настроени враждебно. — Генералът се огледа. Суровото му лице внезапно придоби измъчен вид. — Организирането на акция за претърсване на района и за изземване на оръжията наистина може да се изтълкува като допълнителна провокация, но…
— Но не виждам как можете да го избегнете — тържествуващо допълни Дрейвън. — Между другото, точно такова съобщение изпратих на генерал Уест.
Придържайки се към теорията си за изключителната важност на защитните маскировки, семейството на генерал Уест обитаваше уютно, макар и не луксозно жилище, което се помещаваше в самия офицерски щаб. Госпожа Уест си беше легнала преди няколко часа и отдавна спеше.
Но генералът беше все още буден и преглеждаше доклади в тази част от жилището, която му служеше за кабинет. Телефонът иззвъня — нещо твърде обичайно, дори в този среднощен час.
— Генерал Уест — рече гласът от другата страна, чиста ли е линията?
— Да — отвърна генералът.
— Казвам се Върнън Балард, сър. Отговарям за сигурността на операцията на КОМ на Аби…
— Разбирам — прекъсна го Уест. Независимо колко сигурна беше линията, по-добре бе да не се споменават подробности.
— Обаждам се от планината Крийк.
Значи Балард току-що бе излязъл от Старгейт и звънеше от ракетния силоз.
— Говорете по същество.
— Господин Дрейвън… Уолтър Дрейвън ме изпрати да докладвам за положението на… знаете къде. Той има молба и съобщение. Първо съобщението. „Времето на отплата настъпи. За Чили.“
— Аха — рече Уест.
В разузнавателните среди, в които се движеше, услугите бяха разменна монета. Правене на услуги, връщане на услуги. Лицето, което водеше всичко под отчет, се бе появило. Преди много години Чили беше един от неговите първи успехи, извоюван с неоценимата помощ на КОМ. Каквото и да искаше в замяна Дрейвън, то нямаше да е малко.
— Необходима ми е повече информация за положението — рече Уест. — Едва тогава ще мога да реша дали да върна услугата.
На Абидос Джек О’Нийл прекоси забързано военния лагер в посока към автопарка. Докато вървеше между палатките, забеляза будни войници, часове преди да е прозвучал сигналът за ставане. Генерал Киоу не бе дал отговор на Дрейвън и Локуд. Бе прехвърлил отговорността на генерал Уест.
Само в случай на заповед за действие щяха да започнат подготовката.
Генералът вече бе дал няколко заповеди на О’Нийл — нетърпящи възражения искания, които полковникът трябваше да предаде на старейшините от Нагада.
Когато О’Нийл пристигна в автопарка, механиците вече бяха готови да направят технически преглед на танковете, изпратени през Старгейт. Полковникът огледа сто и двайсет милиметровото оръдие, което изглеждаше едва ли не ниско в сравнение с масивната оръдейна кула.
Въпреки това само няколко залпа от това оръдие щяха да са достатъчни да разрушат вратите на Нагада. По дяволите, за огромните гъсенични вериги на танка с оръдието нямаше да е проблем да сринат стените и да проникнат в града. Но дали бронята щеше да издържи на енергийните залпове?
О’Нийл тръсна глава и пропъди тези мисли. Бе дошъл тук, за да вземе един всъдеход и да стигне до града, за да се опита да осуети подобни военни експерименти.
На Киоу не му се искаше да се лиши дори за кратко от заместника си, но О’Нийл решително бе настоял. От градската управа го познаваха и той разчиташе, че все още му имат доверие. Освен това беше приятел с командващия абидоската войска, която бе набрала мощ и внушаваше страх. Ако имаше възможност за мирно разрешение на конфликта, той трябваше да се опита да го намери.
О’Нийл отказа да вземе със себе си шофьор. Подкара всъдехода по пътя покрай мината на КОМ и рязко увеличи скоростта. Щом стигна до дюната, където бе разположен наблюдателният пункт на Скаара, полковникът спря и натисна клаксона. Никакъв отговор.
О’Нийл скочи от всъдехода и застана в обсега на светлинните снопове на фаровете.
— Аз съм… О’Нийл! — извика той към безмълвната дюна. — Черната шапка! — додаде на абидоски.
Мъжът се обърна към светлината, за да покаже, че не е въоръжен и започна да се изкачва по дюната.