Ковалски бе разположил стрелкови отряд в една от землянките в края на лагера. В обсега на отряда бе и пътеката, която слизаше от платото.
Хората докарваха и носеха каквото намерят. Базата бе почти напълно лишена от транспорт заради нападението на Киоу. И все пак някои от хората на КОМ бяха успели да спасят няколко превозни средства от своята част на лагера, оцеляла по чудо. Ковалски разполагаше с три-четири камиона и един булдозер, който разрушаваше част от насипа, за да проправи път на превозните средства без вериги.
Докато лейтенантът обясняваше на двама от мъжете къде да занесат сандъка с ракети, Ферети дотича запъхтяно, влачейки след себе си и малка радиостанция.
— Предадох нарежданията ви до всички части, сър. И получих отговор от полковник О’Нийл!
— Чудесна новина! — усмихна се широко Ковалски.
— Полковникът каза, че идва насам, за да се присъедини към нас колкото може по-скоро.
Ковалски изправи рамене, сякаш отхвърли тежък товар. Той също бе военен. Нищо чудно, че се чувстваше по-добре, когато край него имаше човек, който да му дава заповеди.
Напрегнати мъже, въоръжени с противосамолетни ракети, стояха около камиона. Каросерията бе наполовина пълна със същите ракети — Ковалски бе решил, че е по-добре да изпрати повече пратки с малки количества. Така щеше да сведе загубите до минимум.
Време беше пратката да потегли към частите, нападани непрестанно от вражите самолети. Въпросът бе кой ще успее да стигне пръв до тази пратка. Камионът бе уязвима, невъоръжена цел, която, ако бъдеше ударена, положително щеше да експлодира с целия си товар. А както доброволците, така и Ковалски си даваха сметка, че това ще сведе до минимум и без това малките шансове на шофьора да оцелее.
— Все някои ще трябва да подкара това чудо — обади се подофицерът от морската пехота. — Не може да го пуснем на автопилот.
Нито наемниците от КОМ, нито пехотинците пожелаха да срещнат погледа му. Подофицерът избърса потта от челото си. Очевидно се готвеше да посочи някого, което съвсем не бе за препоръчване при такава самоубийствена мисия, особено, когато си имаше работа с отчаяни въоръжени мъже.
— Аз ще карам — дочу се нечий глас.
Нови двама души приближиха към групата, понесли сандък с ракети.
Подофицерът внимателно огледа доброволеца. Стори му се, че е по-скоро надзирател от КОМ, отколкото войник и удивително много му приличаше на руса обръсната горила. Е, почти обръсната. По лицето му бе набола брада, а под мишниците му се виждаха петна от пот.
— Надявам се, знаеш как да се справиш с камион от такъв тип — подхвърли подофицерът с известно съмнение.
— Наричайте ме Чарли — рече доброволецът. Двамата мъже оставиха сандъка на земята и бавно приближиха. Чарли разкърши рамене. — Карал съм няколко години такова чудо у дома в Тексас — рече той. — Знам как да се справя с него.
— И аз тръгвам с него. Като охрана. — Облеченият в сиво наемник също излезе напред. Наведе се към един от отворените сандъци и взе една ракета заедно с приспособлението за изстрелване. — Ако не възразявате, разбира се.
Чарли рязко се обърна към своя спътник.
— Не е необходимо да правиш това, Съливан.
Мъжът само сви рамене.
— Няма начин да направя нещо по-лошо от това, което вече сторих — отвърна той. — Идвам с теб.
Чарли Морис натисна педала на газта и изруга, когато изпод колелата изригнаха фонтани пясък. Действително бе карал камион в Тексас, но там се бе движил по пътища с настилка, а не по пясъчни дюни и криволичещи пътеки, които всеки миг можеха да пропаднат.
Единственият истински път на тази планета бе прокараният от КОМ. А и той, както Чарли и Съливан чудесно знаеха, след нападението на вражите самолети приличаше на гробище за коли. Всички превозни средства, които се бяха опитали да избягат по него, бяха застигнати и унищожени на платното.
— Смятам, че е лудост, дето тръгна с мен — подхвърли Чарли.
Наемникът само сви рамене.
— Ти какво, да не си решил да живееш вечно?
Насмешливата му усмивка бързо угасна.
— Онзи мъж имаше нужда от доброволец, който да откара тези ракети. И ако ще свършат някъде добра работа, защо да не помогна? Нали видя какво стана призори с онези нещастници?