Двамата бяха отишли рано сутринта на върха на платото, за да наблюдават с бинокли как върви придвижването на армията, но наместо това бяха станали свидетели на кървава неравна битка.
Любопитството им бе спасило живота. Оказали се бяха далеч от лагера на КОМ, където бе кацнал огромният кораб с форма на пирамида. Палатките на Морис и Съливан бяха останали под гигантското туловище.
— Просто ми се искаше да правя нещо, каквото и да е — сви рамене Морис. — Бог ми е свидетел, че имам голяма вина за цялата каша. Реших, че е време да се реванширам.
— Мисля, че ти свърши най-важната работа — обади се Съливан. — Разчупи леда, а след теб и останалите започнаха да предлагат помощта си.
Морис смутено се намръщи.
— Не се чувствам герой. Просто направих това, което смятах, че трябва да се направи.
— Ясно — рече Съливан. — Ти карай, а аз ще очиствам всичко, което ми се стори враждебно. — Бяха му дали оръжие, а и той бе задържал ракетата, която си бе взел от сандъка.
Ако и това не стигнеше…
Мислите му бяха прекъснати от нещо голямо и бяло, което прелетя над главите им. Приличаше на гигантски молец или… Не, беше един от онези бомбардировачи с форма на соколи, които бяха излетели от космическия кораб и бяха нападнали машините на армията.
Нещо проблесна и заслепи Съливан, а на известно разстояние пред тях пясъкът направо изригна.
Морис се втренчи напред, опитвайки се да види нападателя.
— Завива и се връща отново — промърмори той.
Съливан стисна здраво тръбата на ракетата с надеждата, че ще успее да се прицели добре през прозореца на подскачащия камион.
Морис натисна рязко педала на газта и машината стремително полетя право към приближаващия безмоторен самолет. Сякаш изпитваше нервите на пилота.
— Приготви се да скочиш навън — подхвърли той на Съливан.
— Защо? Искаш да се удариш в него ли?
Морис отново натисна газта и рязко изви кормилото. Тежкият камион сякаш отскочи настрани и там, където се бе намирал преди секунда, пясъкът се бе стопил.
— Ти наистина си страхотен шофьор… — започна Съливан.
— Отвори вратата… след секунди трябва да скочиш — прекъсна го Морис. Намали скоростта и камионът се завъртя. — Скачай! — изкрещя мъжът.
Съливан бе падал твърде много пъти и от по-бързо движещи се превозни средства. Той се претърколи леко по земята, която му се стори грапава като шкурка, вероятно утре, ако оживееше дотогава, щеше да има няколко драскотини. Той се подпря на коляно и вдигна тръбата на ракетата.
В този момент Морис изви за пореден път камиона и го насочи право към приближаващия се безмоторен самолет. Двете машини сякаш всеки миг щяха да се ударят една в друга. Съливан вдигна оръжието на рамото си.
В последния момент Морис изви камиона встрани. Безмоторният самолет дори не стреля. Само прелетя над камиона… висящото като в лодка под крилете на безмоторния самолет оръдие внезапно се обърна, проследи камиона и изстреля заряда си.
Очевидно снарядът попадна в товара, защото камионът избухна със сила, която дори Съливан почувства, макар да се намираше на стотина метра.
Вече бе изстрелял своята ракета и тя попадна в центъра на корпуса на удаджета, където седеше пилотът.
Безмоторният самолет направи твърде тромав вираж и се разби с експлозия във върха на една пясъчна дюна.
Съливан се изправи и пое обратно към платото и пирамидата.
— Един по-малко — промълви той.
Артилерийският сержант Роб Хилиард бе отегчен до смърт. Да патрулира на пътна барикада само по себе си беше досадно, но когато по охранявания път не минава никой, вече ставаше непоносимо…
Братът на Хилиард бе граничен патрул и работеше на пропускателен пункт на магистралата северно от Сам Диего. Проверяваше колите и камионите за нелегален товар или пътници. Но поне беше на открито и дори имаше възможност да добие слънчев загар.
Хилиард се намираше в дъното на бункер, изкопан в земята, където до неотдавна бе стояла гигантска ракетна установка, насочена към Москва или някакъв подобен град. Единственото осветление идваше от флуоресцентни лампи, които придаваха на всички и всичко отвратителен бледозеленикав оттенък.
Хилиард потръпна, усетил потока енергия, нахлул в просторното помещение.
— Пристигане — извика той към своя шестчленен отряд и посочи металните врати на отсрещната стена. Безбройните повторения бяха причина да приемат това като обикновена тренировка. Хората му вече не се криеха зад тежката стоманена врата. Само се отдръпваха от пътя на енергийния поток.