— Мисля, че съм прекалено стар, та да тръгна да влизам в армията — й каза Даниел.
Катрин беше много доволна от бързината и наблюдателността му.
— Много впечатляващо, докторе. Вижте, ще ми се да можех да ви обясня всичко, но в този проект е заложена определена доза секретност.
— Е, поне бихте могли да ми разкриете: защо ще се захващам с работа, за която не зная нищо?
Катрин вече беше приготвила отговора си.
— Вие нямате семейство или приятели тук в града. Хазяинът ви спомена, че ви е връчил предупреждение за изхвърляне заради просрочения ви наем, а на бюрото ви има купчина от неплатени сметки. Е, на мен ми се струва, че младият доктор Джексън се нуждае от работа. А след речта ви днес следобед няма смисъл да седите до телефона и да го чакате да звънне.
Даниел не знаеше какво да каже. Всичко това бяха доста основателни причини да приеме каквато и работа да му предлагаше тя.
— Има обаче една още по-основателна причина да дойдеш да работиш за мен, Даниел.
Тази жена наистина беше нагла.
— И каква би могла да е тя?
— Да докажеш, че теориите ти са верни.
Тя разкопча елегантната си малка чантичка и извади няколко черно-бели снимки, които му подаде да разгледа. На снимките се виждаше големият покривен камък, който експедицията на Лангфърд беше открила близо до Гиза. Големият пръстен, който бяха намерили отдолу, беше заснет така, че вкаменелостите не се забелязваха. Докато преглеждаше снимките всички мускули на лицето на Даниел се отпуснаха. Изражението, което Катрин беше виждала и преди, й подсказа, че току-що е наела най-новия член на екипа си.
— Достатъчно! — Тя грабна избелелите снимки от ръцете му и в замяна му подаде един друг плик.
— Какво е това?
— Предстоящото ти пътуване — обясни Катрин, докато се приготвяше да си тръгва.
Даниел отвори плика, хвърли един поглед на самолетния билет и изсумтя.
— Денвър? Вижте, както можете да предположите, не си падам много по летенето.
— Преодолей го — каза безизразно тя. После затвори вратата след себе си с усмивка.
4
Юма, Аризона
Лимузината без опознавателни знаци забави ход и спря пред скромна къща с две спални в покрайнините на Юма, Аризона. Въпреки че беше почти зима, обедното слънце превръщаше улицата в пещ и принуждаваше бедните души, които живееха там, да се крият вътре при климатичните инсталации. Даже на кучетата, овесили езици на сянка, им беше прекалено топло, за да станат и да залаят. За този ден важеше старият виц, онзи за човека от Юма, който умрял и отишъл в ада. Когато стигнал там, се върнал вкъщи да си вземе одеалото.
Вратите се отвориха и двама офицери от близката военно-въздушна база излязоха в жегата. Безукорно изгладените им униформи показваха, че и двамата са офицери, излезли по служба.
Първият офицер се качи на верандата и почука на вратата, а другият, който носеше дебела черна папка, разгледа гаража. Свидетелства за по-радостни дни: баскетболен кош над отворената врата на гаража, велосипеди, застанали мирно в очакване.
Предната врата се отвори, но веригата продължаваше да е закачена. През пролуката надзърна привлекателна жена на около 40 години. Тя знаеше, че този миг ще дойде, беше прекарала последните две години в страх от този момент и едновременно с надежда, че той ще настъпи. Сега те бяха тук и тя ги мразеше. Това означаваше, че е загубила битката за живота на съпруга си.
— Госпожа О’Нийл? — попита първият офицер. Вратата се затвори с трясък. Двамата офицери се спогледаха и тъкмо се канеха да почукат отново, когато тя отново се отвори широко. Сара О’Нийл, все още по пеньоар, със сплескана от сън коса, хладно огледа офицерите. Годините стаж като учителка я бяха научили как да кара момчетата да замръзват на място, независимо колко стари или невинни бяха. Но миг по-късно яростното й изражение започна да се стапя и на негово място се появи болка.
— Изтрийте си краката — каза тя, след което изчезна зад ъгъла към кухнята. Военните се подчиниха на заповедите й и след това влязоха в къщата. Всекидневната, издържана почти изключително в бяло, бе олтар на чистотата. За нещастие обаче в нея липсваше онова, което двамата мъже търсеха.
— Госпожо О’Нийл, съпругът ви вкъщи ли е? — попита първият офицер.
От кухнята се разнесе звук от рязане на нещо върху дървена дъска.
— Да, вкъщи е — отговори тя.
След още един неловък миг той попита празната стая.
— Госпожо, мислите ли, че бихме могли да разговаряме с него?
— Можете да пробвате. Последната врата в края на коридора — каза тя и продължи да реже.