— Бинго!
7
Седмият символ
Рано на разсъмване в мразовитата утрин сред боровете един Кадилак лимузина от Военновъздушната база Лоури в ренвър премина пропускателния пункт и след няколко минути плавно спря пред зейналия като паст вход, който инженерният корпус беше изсякъл в планината. Няколко висши офицери набързо събрани от различни части на страната, слязоха бързо от колата и тръгнаха към входа. В центъра на групата, една крачка пред другите вървеше около петдесет-годишен военен със сурово изражение. Предната част на изопнатият му син мундир бе натежала от медали. Това беше генерал Уест. Той се ползваше с уважението и страха на всички, които служеха под негово командване, и беше известен с три неща: че винаги взима правилни решения в моменти на напрежение, че избухва в свръхчовешки пристъпи на гняв, когато заповедите му не се изпълняват точно както е искал, и че е най-добрият играч на покер във всички подразделения на въоръжените сили.
Групата премина през огромните бетонни врати — първата защитна линия на силоза, и навлезе в хладния мрак на вътрешността на планината. Обувките им трополяха по бетона като копита. Качиха се в чакащия асансьор и поеха по дългия път надолу.
Когато вратите се отвориха на 28-мия етаж, О’Нийл ги очакваше.
— Джек О’Нийл, как си, войнико? О’Нийл му стисна ръката и излъга.
— Добре съм.
Уест кимна, но знаеше, че не е така. След като започнаха проблемите на О’Нийл, той четеше всички документи подписани с името му, с които армията разполагаше, особено докладите за психичното му състояние, пристигащи от болницата за ветерани. Цели две години Уест чакаше подходящия момент, за да го използва отново. Това беше идеалната мисия.
— Ами Сара? — попита генералът. — Моите хора ми казаха, че се е държала малко нервно.
О’Нийл отговори уклончиво:
— Някои дни са по-добри от други, но тя се оправя.
От своя страна О’Нийл не си правеше никакви илюзии защо го е извикал генералът. Думите, които офицерът му беше казал тогава в дома му, още отекваха в ума му. Не е бил повикан обратно въпреки състоянието си, а заради него.
Когато групата продължи към заседателната зала, Уест прошепна на полковника:
— Трябва да ти кажа няколко неща, които не можех да включа в доклада.
Подполковник Ковалски — неохотен придружител — отвори вратата на заседателната зала. Когато Даниел влезе с всички карти, книги и разпечатки, които заплашваха да се изсипят от ръцете му, го посрещна неприятна изненада.
— По дяволите — каза той на себе си. Очакваше разговор на четири очи с понички и кафе с прословутия генерал Уест. Това му изглеждаше достатъчно заплашително. Тази стая обаче беше претъпкана както с военен персонал, така и с членове на научния състав, всички облечени официално. Даниел си беше със същите дрехи, с които се беше събудил преди трийсет минути. Той хвърли един замъглен поглед наоколо и разпозна няколко лица: докторите Майерс и Шор бяха там, някои от техниците, с които не му беше разрешено да разговаря от съображения за сигурност, и разбира се, О’Нийл.
Залата не приличаше на останалите в силоза. Беше подредена просто, но с вкус. Повечето място се заемаше от голяма кръгла махагонова маса, заобиколена от двадесет стола с прави облегалки. Даниел се почуди как са успели да докарат масата тук долу, при положение, че беше по-голяма от асансьора. От някъде беше внесена елегантна фигура от цветя, а кухненският персонал беше отрупал една маса с ястия, многократно превъзхождащи по качество кашата, която той беше чоплил през последните две седмици. В цялата обстановка имаше нещо надуто и лъскаво, сякаш беше попаднал на коктейл, организиран в офицерския клуб в Уест Пойнт.
Това никак не беше хубаво. Ако бяха нещо като археолозите, пред които беше застанал в Ел. Ей., тези хора щяха да решат, че теорията му за покривния камък е поредното антинаучно „ала-бала“. Нещата се влошаваха от факта, че всички те знаеха какво е заровено под камъка, докато той стреляше напосоки.
Забеляза Катрин, която разговаряше с група униформени военни. Тя намигна на Даниел, после заситни към него по килима, повела единия от мъжете.
— Даниел — възрастната жена се радваше, че го вижда, — ето един човек, с когото искам да те запозная. Това е генерал Уест.
Все още натоварен с документи, Даниел направи всичко възможно да подаде ръка на по-възрастния мъж.
— Здрасти — каза Даниел.
— За мен е удоволствие най-сетне да се запозная с вас, професоре. — Уест имаше вид на човек, който винаги знае какво да каже. — Прочетох няколко от вашите статии, преди да подпиша документа за участието ви тук. — Той не се свенеше да използва ласкателства.