Ковалски му беше отпуснал една маслиненозелена камуфлажна униформа. Закопчаваше последното копче, когато вратата се отвори.
Беше Катрин. Изглеждаше уморена.
— Мислех, че не обичаш да пътуваш — каза тя с изнурена усмивка.
— Преодолях го — Даниел се радваше да я види. Притесняваше се какво ще си помисли Катрин, когато чуе, че той участва в мисията. Не я познаваше отдавна, но много я харесваше и уважаваше, и при никакви положения нямаше да я предаде.
Тя намери най-близкия свободен стол и потъна в него, облекчена да изпъне крака.
— Слушай — поде тя с приятния си британски акцент, — смятаме, че при пътуването през пръстена някои от стъклата на инструментите по сондата са се изпочупили. Просто като предпазна мярка накарах един тип в работилницата на Военно-въздушната академия в подножието на планината да ти направи специален калъф за очилата. От олово. Към шест би трябвало да пристигне.
Мисълта да отиде където и да било без очилата си разтревожи Даниел. Изведнъж си представи как върви пипнешком като слепец на непозната планета и картината не беше от най-хубавите.
— Благодаря, наистина си много… ъъ, грижлива.
— Точно така. Ще ти сложа и обяда в кутия — Катрин се присмиваше сама на себе си.
Даниел се усмихна, после каза:
— Мислех си за онова, което казах долу в кабината. Сещаш ли се, за взимането на пари от военните. Виж, съжалявам ако…
— Това сега не е важно — прекъсна го Катрин. — Това е. Тя се изправи, прекоси стаята и го погледна сериозно в очите.
— В мига, когато зърнах как извличат този пръстен от пясъците в Египет, знаех, че ще се случи нещо такова — че ще бъде направено някакво невероятно пътуване. И естествено смятах, че аз ще бъда тази, която ще го предприеме. Но сега вече съм една стара жена, затова ти ще отидеш вместо мен.
Даниел понечи да каже нещо, но Катрин го изпревари.
— Доволна съм. Ако не мога да съм аз, искам да си ти. Тя се пресегна и откачи от врата си медальона, който Даниел винаги я бе виждал да носи.
— Това беше открито заедно със Старгейт — му каза тя. — Винаги ми е носило щастие.
Даниел взе древния бронзов диск и го повъртя в ръцете си, разглеждайки гравираните изображения.
— Това е Окото на Ра — изключително рядка и ценна вещ. Не мога да го приема.
Катрин сложи ръка на бузата му.
— Донеси ми го обратно — каза тя, преди да се запъти към вратата.
— Почакай малко — Даниел бързо отиде до компютъра си и взе древната статуетка на египтянката.
— Права беше, тази находка е от 14 век пр.н.е. Пази ми я, докато се върна.
Катрин се усмихна и прие бронзовата статуетка, а после на излизане от вратата се провикна:
— На добър път!
Даниел кихна, докато тя излизаше през вратата.
9
Евакуацията
Според схемата отпътуващият екип трябваше да се събере в 5:45 сутринта извън силоза. Ковалски, който отговаряше за последната проверка на екипировката и за даването на финални нареждания, пристигна рано и за свое учудване завари Даниел да седи в коридора и да чете книга. Прекалено изнервен, за да спи, той беше прекарал по-голяма част от нощта в ровене из най-древните йероглифи, които успя да открие — неща отпреди Първата династия — в опит да запамети колкото-се може повече от тях. На пода около него цареше обичайната бъркотия, която Даниел създаваше където и да отидеше.
— Джексън, къде смяташ, че отиваш, в библиотека ли? Събери тия неща.
Ковалски, надъхан и готов за бой, очакваше Даниел да скочи, когато му се дава заповед. Даниел от друга страна нямаше никакво намерение да получава заповеди от някакъв издут от тестостерон, обучен в армията бабанко, който въобще не можеше да разбере колко важни биха могли да се окажат тези йероглифи.
Той погледна подполковника с очи, подути от дългата безсънна нощ, и спокойно си издуха носа.
Ядосан, Ковалски реши да не спори. Той подхвърли на Даниел голям плик и продължи към следващата си задача.
Пликът съдържаше тънкия оловен калъф за защита на очилата му от вибрациите на пръстена. Имаше и бележка от Катрин, която гласеше:
— Не ти ли обещах да ти опаковам обяда?
На дъното на плика намери пет двойни шоколадови десерта.
При Ковалски се явиха още двама войници. Това бяха ферети и Браун, лица, които Даниел помнеше от онази сутрин, когато дойде в базата. Ферети, чието поведение отговаряше на името му, бе неспокоен мъж с рошави вежди, който като че ли не го свърташе на едно място. Той непрекъснато беше в движение, вечно си ровеше из джобовете, гледаше на всички страни, разучаваше всичко. Изглежда беше най-добрият приятел на Браун, макар че не можеше да си приличат по-малко. Браун бе спокоен младок с бавни движения и акцент от Мисисипи, който се кискаше на всяка глупава шега, пусната от Ферети, и не изглеждаше подходящ за мисията. Само по вида му Даниел никога нямаше да предположи, че е опитен атмосферен физик, динамитен блус-китарист и, също като Даниел, възпитаник на Бъркли. Всъщност Даниел никога нямаше да научи кой знае колко за нито един от двамата, най-вече защото те бяха „сгъстили редиците си“ и бяха решили да се държат хладно с него. Според слуховете, които се носеха из базата, Джексън бе надут цивилен с политически връзки, който по някакъв начин беше преодолял О’Нийл и Уест и се беше напъхал в отряда. Никой уважаващ себе си военен нямаше да се сближи с него. Негласният план беше всички да му направят живота колкото се може по-труден.