Даниел разбра намека и продължи да чете. В 5:44 и 45 секунди зад ъгъла се появи О’Нийл. Той допълнително привлече вниманието, тъй като носеше черна барета. Шестимата войници застанаха мирно в редица за оглед и стегнато козируваха на полковника. Даниел, седмият, се затътри до мястото си в края на редицата.
Абсолютно сериозен, О’Нийл зададе на групата един единствен въпрос:
— Някой иска ли да каже нещо, преди да тръгнем?
Отговор не последва. Полковникът тръгна покрай редицата, като се вглеждаше във всяко от войнишките лица, дълбоко в очите им и изведнъж…
„Апчихуу!“
Всички присъстващи погледнаха към Даниел, който си бършеше носа с парче тоалетна хартия.
— Добре тогава. Да тръгваме.
И О’Нийл се запъти към вратите, водещи към „Кабината“.
За разлика от предния ден, когато в „Кабината“ при всеки монитор седеше по един техник, тази сутрин вътре имаше само двама души — техникът Стори и един друг. Останалите от научния екип бяха или евакуирани, или в процес на заминаване. Генерал Уест не се майтапеше: искаше силозът да бъде напълно запечатан, преди заминаващият екип да прекрачи през Старгейт.
С кимване О’Нийл даде знак, че са готови. Като заговори по микрофона, така че останалите работници в силоза да го чуят. Стори обяви:
— Започваме началната последователност. Докато „Заминаващият Взвод“ преминаваше покрай него, Стори се вгледа в последния човек в редицата — Даниел. Както и по-голямата част от научния екип, техникът също чувстваше, че макар и да се радва, че поне един от тях тръгва, адски му се щеше това да не бъде Даниел: новакът в екипа, когото повечето от тях смятаха за досадно, арогантно човече. Така че Стори със смесени чувства вдигна палци към Даниел, докато той минаваше покрай него.
Взводът влезе в силоза и се скупчи в основата на рампата, която водеше до центъра на пръстена.
— Перманентните камери включени — съобщи един глас по високоговорителите.
Даниел облиза устни и се опита да преглътне, осъзнавайки, че устата му е напълно пресъхнала. Наистина ли щеше да премине през това? Знаеше, че сондата е пристигнала непокътната, но той не беше направен от метал. Ами ако нещо се объркаше? Ами ако Старгейт не можеше да събира повторно в едно човешки личности?
От този ъгъл пръстенът изглеждаше дори още по-голям и много, много по-страшен. Цялата група стоеше вкаменена и мълчалива, докато техниците донастройваха за последно компютрите си. Накрая през високоговорителите се чу гласът на Стори и забоботи из стаята, докато съобщаваше координатите.
— Наляво 11,329 — а после, след като пръстенът се завъртя на Телец:
— Надясно 148,002 — докато при регулаторната скоба застана Змиеносец.
Даниел усети как стомахът му се свива и нещо стяга гърлото му, когато тайнствените обертонове заструиха от пръстена. Отделните светлинни лъчи се процедиха от кварцовите камъни и постепенно се сляха във финото блещукащо енергийно поле. Когато седмият символ застана на върха и боботещият звук, излизащ от пръстена, разтресе всичко в стаята, групата се отдръпна надалеч от пръстена. Миг по-късно тънкото силово поле нарасна на дебелина и започна да ври, след което се разплиска над ръба на пръстена и бурно се разля из стаята. За части от секундата то се полюшна във въздуха в незачитане на всички закони на гравитацията, преди да бъде засмукано яростно обратно през пръстена към другата страна и да се образува призрачния тунел от светлина, кръглият водопад, който с бясна скорост преминаваше през стената на силоза. Сега оглушителният рев утихна, а Старгейт започна да повтаря хармоничните си тонове.