Стаята представляваше висока черна кутия от мрамор. Даниел пристъпи полека напред, докато се натъкна на стената, после прекара пръсти по изгладената повърхност. Въпреки че големите камъни бяха старателно изсечени и вградени, никъде нямаше следи от нещо написано. Даниел навлезе още по-дълбоко в мрака, като опипваше празните стени като слепец.
Екипът привързваше екипировката си, готов за път. Ферети, Поро и Райли включиха мощни фенери, лъчите на които се пресякоха в тъмнината, докато изучаваха стаята. Мъжете се събраха при голямата врата, единственият вход или изход от помещението. О’Нийл провря осветителната шашка през вратата и надникна в следващата стая. Тя беше къс каменен коридор.
Всичко изглеждаше ясно, затова той даде знак на Фриймън да включи силната светлина отпред на камерата си. После се обърна и посочи.
— Ферети, води групата. Първи екип, тръгни.
С готов за стрелба автомат, Ферети прекрачи прага към тъмния коридор, следван от Браун и още един войник.
— Ковалски, ти и Фриймън покривайте тила. Райли с мен. Да тръгваме.
Те също хукнаха към коридора.
Ковалски се огледа, сякаш беше загубил нещо. С приглушен стон той каза:
— Джексън, да тръгваме.
Даниел рязко прекъсна проучването на стената и изприпка по коридора.
След няколко метра коридорът се разширяваше в помещение, напомнящо абсидата на катедрала. Даниел вече беше настигнал Фриймън. Забелязал нещо, той се пресегна, сграбчи обектива на камерата и насочи светлината й към пода. Двамата с Фриймън стояха на ръба на кръг с диаметър към четири метра. Приличаше на метален диск, вероятно от мед, вграден прецизно в повърхността на пода. Фриймън погледна Даниел и вдигна рамене. След още две крачки на Даниел му хрумна друга идея и още веднъж сграбчи камерата, като този път насочи светлината й право нагоре. И естествено, на тавана беше вграден същия диск, идентичен с първия и точно над него. Даниел стоеше и се взираше в тавана, докато Фриймън, отегчен и без желание да изостава, не се дръпна и продължи напред. В този момент Даниел вече беше доста сигурен, че тези срещуположни дискове не са направени от мед.
Като се промъкваше предпазливо през тъмния коридор, нащрек за някаква следа от опасност, екипът стигна до голяма галерия. Тази обширна зала бе построена в монументален архитектурен стил и доукрасена с полирани облицовъчни плочи. По някакви причини Даниел имаше чувството, че тя смътно му напомня за нещо. Покрай стените се издигаха високи декоративни колони, които поддържаха каменния покрив. Сега се изкачваха нагоре. Подът на огромната галерия беше построен под плавно увеличаващ се ъгъл. Даже О’Нийл беше впечатлен от залата, но не дотам, че да се отвлече от задачата си да намери изход. Екипът вървеше нагоре по Голямата галерия, на фона на която изглеждаше направо нищожен.
Фенерите им разкриха мъглявите очертания на стръмен наклон в края на Голямата галерия, който се изкачваше до още една зала. С единствената задача да се оглежда, Даниел правеше точно това. Докато въоръжените до зъби войници очакваха сражение, Даниел чувстваше, че се пренася в някаква археологическа нирвана. В същото време не можеше да се отърси от мистериозното чувство, че познава това място. Не беше дежавю. Просто не можеше да го определи точно.
Щом се изкачи пръв по наклона, Ферети внезапно приклекна. Това движение предизвика верижна реакция у всички останали членове на екипа. Преди Даниел да разбере какво става, Фриймън изгаси светлината на камерата и се просна на пода. Всички погледи бяха приковани във Ферети, който се надигна толкова, че да огледа какво има в другата стая.
Без да се обръща, той им даде знак да продължат. Даниел понечи да тръгне, но Фриймън се пресегна изотзад и го сграбчи за глезена.
— Не ти, Тъпчев. Стой си долу.
О’Нийл изтича безшумно до началото на наклона, после издраска нагоре до позицията на Ферети. След моментно съвещание О’Нийл даде сигнал на екипа да се приближи. Даниел направи справка с Фриймън и получи разрешение да тръгне. Когато се събраха на върха, видяха, че Ферети е вече далеч напред в другата стая. Тя представляваше нещо като Предверие. В края на тази стая имаше светлина, слънчева светлина. На всеки няколко метра в това предверие — поредната голяма стая с форма на кутия — се издигаха огромни каменни колони. Екипът гледаше как Ферети се стрелва от една колона към следващата, докато стигна до място, от което се виждаше откъде идва светлината. Той се обърна и направи знак на групата, че всичко е наред. О’Нийл в отговор изпрати още двама войници в коридора, за да посрещнат Ферети. Когато се убеди, че мястото е безопасно, останалите също излязоха напред.