След като екипът се събра в Предверието, О’Нийл се посъветва с Браун, който вече беше отчел някои атмосферни показатели.
— Условията са подобни на тези вътре. Показанията за радиация, електромагнитни и други въздействия са нормални.
О’Нийл изслуша доклада, а след това погледна зад ъгъла и проучи последния коридор. Удовлетворен от видяното, той се обърна към взвода и отново посочи Ферети и Браун, които незабавно се завъртяха и тръгнаха. Като се придвижваше колона по колона, екипът се приближи към огромния вход и ярката дневна светлина навън. Няколко крачки преди прага О’Нийл вдигна ръка във въздуха и спря движението на войската си. Без да се обръща, той даде знак двама души да застанат от двете страни на входа на около шест метра един от друг. Когато те надзърнаха навън и дадоха знак, че всичко е чисто, О’Нийл измина последните няколко крачки напред и се наведе да огледа зоната над входа. Едва тогава той ги изведе навън под слънчевите лъчи, за да видят за първи път този нов свят.
Екипът излезе на дълга каменна рампа, която продължаваше в океан от пясък. Те едва повярваха на очите си, когато не видяха нищо друго, освен безжизнени кафяви пясъчни дюни, които се простираха във всички посоки под наситено синьо небе. На около 40 метра, при долния край на каменната платформа, полузаровени в пясък, се възправяха два обелиска. Екипът оглеждаше този сух, кафяв свят, всеки потънал в собствените си мисли. Освен горещия ветрец нямаше никакво движение, никакъв звук. Никакви признаци на живот на този пясъчен близнак на Земята.
Преди да излезе навън, Даниел си беше изградил теория за това как ще изглежда тази масивна постройка. Той пристъпи под слънчевите лъчи и докато другите стояха като хипнотизирани от пустошта на този нов свят, Даниел се обърна и вдигна глава да разгледа постройката, от която току-що беше излязъл. Не беше това, което очакваше. Вратата заемаше само малка част от външността на постройката. От двете страни на вратата имаше масивни каменни пилони, които се извисяваха над входа. В стените на пилоните бяха оставени тесни цепнатини — прозорци, през които влизаше въздух, и които при нападение можеха да се използват като бойници. Тези пилони бяха в почти същия стил като онези пред древните храмове на Луксор и Карнак. Всичко започваше да става ясно.
Докато останалите стояха вцепенени, О’Нийл действаше.
— Заемете позиции около входа. Искам да огледам по добре къде сме попаднали.
— Чакайте, ще дойда с вас — каза Даниел. О’Нийл не отговори. Даниел се помъкна след тримата войници, които затичаха надолу по плавно спускащата се пътека. Както дюните, така и температурата около тях ставаха по-високи. Даниел предположи, че температурата на въздуха е над 30 градуса C, а на пясъка — поне 50 градуса C.
Ковалски, доста по-висок от метър и осемдесет, и Ферети, доста по-нисък, стигнаха първи до края на наклонената рампа и заеха отбранителни позиции при основата на обелиските. Когато се приближи, Даниел видя, че тези мраморни стълбове, високи над десет метра и завършващи с малки пирамидални орнаменти на върха, са различни от всички други, които беше виждал на Земята: не бяха покрити с йероглифи. Изумен, Даниел не можеше да повярва, че теориите му се доказваха пред очите му.
След като огледа двете колони, Даниел изтича покрай войниците и се покатери на първата дюна, където вече стоеше О’Нийл, загледан назад. Когато стигна върха, той се обърна и погледна назад с надежда да види по-ясно и че тя подкрепи още повече хипотезата му.
Това, което видя, го зашемети. Беше много повече от онова, на което се беше надявал и в най-смелите си мечти. Не само че цялата постройка бе напълно египетска по модел, но и нещо повече — от това разстояние се виждаше, че тя е просто вход към една много по-голяма постройка. Постройка, по-прочута от всяка друга в човешката история: пирамида. Но тази пирамида беше толкова чудовищно, феноменално голяма, че като че ли бе надвиснала точно над Даниел, готова да се срути и да го смаже. Трябва да беше два или три пъти по-голяма от Голямата пирамида в Гиза, за разлика от порутените пирамиди в Гиза, по тази нямаше никакви признаци на разруха. Гладките й облицовъчни камъни бяха точно на мястото и сякаш блестяха под горещите слънца. В електриково-синьото небе зад пирамидата имаше не едно, не две, а три слънца.