Ковалски избухна спонтанно. Той изкрещя в лицето на Даниел:
— Единствената ти задача беше да завъртиш оня шибан пръстен и да ни върнеш вкъщи. Е, можеш ли да го направиш или не?
Даниел преглътна шумно.
— Не, не мога.
О’Нийл възпря Ковалски, като сложи ръка на гърдите му и застана между него и Даниел, спокоен както винаги.
— Не можеш или не искаш? — попита той.
— Ти ни каза, че можеш да го направиш — изрева Ковалски.
— Допусках, че ще имам информа…
— Допускал си? — Отвращението на О’Нийл беше явно. Тогава Ковалски загуби търпение. Той се пресегна отстрани на полковника, сграбчи Даниел за ризата и го издърпа напред.
— Това не влизаше в сделката, Джексън!
— Подполковник — спокойният глас на О’Нийл накара Ковалски да замръзне, но не го убеди да пусне униформата на Даниел.
— О, това е чудесно, това е много приятно — започна да нарежда Ферети — това означава — поправете ме, ако греша, — че ще си останем тук. О, това е направо супер.
Ковалски беше опрял потното си чело в това на Даниел, а очите му излъчваха неподправена омраза.
— Слушай ме сега, лъжливо копеле такова — той повдигна Даниел от земята, — накарай онова нещо да проработи или ще ти счупя врата. — Ковалски усети, че е на границата да го направи, затова тласна Даниел и го събори по гръб в пясъка.
— Достатъчно — обяви много сдържано О’Нийл. — Ще установим базовия лагер точно на това място. Ковалски, организирай команда за пренасяне на запасите.
— Базов лагер ли ще установяваме? — Ковалски не вярваше на ушите си. — Целта на мисията беше да разузнаем периметъра от четвърт километър и да се върнем обратно през устройството. Каква полза има да…
О’Нийл беше приключил с приказките.
— Достатъчно, подполковник! Тази мисия не е под ваше командване.
Това като че ли бе най-неподходящият начин да кажеш неподходящото нещо на неподходящ човек в неподходящо време. Ковалски внезапно и заплашително пристъпи към О’Нийл. За секунда всички бяха сигурни, че ще стане бой.
Нямаше нужда никой да напомня на Ковалски чие е командването. Това беше болното му място, откак О’Нийл внезапно се появи и му отне властта. До този момент той успяваше да потиска гнева си, като го скриваше дълбоко под професионализма си. Но му беше ясно, че целият проект започна да отива по дяволите в мига, в който с него се захвана О’Нийл. И ето ги сега тук. Бяха откъснати в този пустинен ад със запаси от вода най-много за три дни. Успехът на мисията не беше от особено значение за О’Нийл, което караше Ковалски да подозре, че той може би изпълнява някакъв таен план, нещо, замътено от него и генерал Уест. Имаше всички основания да мрази О’Нийл.
Когато Ковалски пристъпи към него, О’Нийл не помръдна да се защити, с което на практика предизвикваше по-едрия мъж да го нападне. Но в следващия момент Ковалски направи това, което О’Нийл очакваше — подчини се на заповедите.
След един напрегнат, изпълнен със заплаха миг, Ковалски подбра снабдителната команда.
— Фриймън! Райли! Поро! Обратно вътре! — След това се обърна и заслиза тежко по дюната — първите крачки по дългия път обратно към пирамидата.
О’Нийл отново насочи вниманието си към Даниел, като задържа за минута погледа си върху него, преди да каже:
— Сега изложи на опасност живота на всички, без мен. Върви с хората и им помогни да разтоварят оборудването и да го върнат.
Даниел не смяташе, че тръгването след Ковалски в мрака на пирамидата е най-безопасният курс на действие в момента, но то изглеждаше толкова страшно, колкото оставането в пустинята заедно с О’Нийл, затова тръгна надолу по дюната след войниците.
Час по-късно войниците вече доста бяха напреднали с изграждането на базовия лагер — забиваха в земята дълги колчета за палатки, разопаковаха допълнителни комуникационни принадлежности, подреждаха кашоните със запасите, за да направят сянка. Никой от войниците не обсъждаше ограничените дажби храна и вода, но всички мислеха за това.
Даниел беше сигурен, че Ковалски го е натоварил с най-тежкия предмет в количката. Бавна и изнурителна работа беше да влачиш в жегата касата с размери 4×2x2 през хълмистата пустиня и нагоре по стръмния склон на последната дюна. На около половината път той спря да си почине и се заслуша в спора на редовия състав.
— Не мога да повярвам! Не можем да мръднем оттук!
— Пристъпът на Ферети още не беше преминал.
— Стига, господин Прорицателю. Престани да гледаш нещата само от лошата им страна — каза Фриймън.
— Прав е — съгласи се Райли, като вдигна поглед от колчето, което зачукваше, — ако не се върнем скоро, те просто ще включат Портата от Земята.