— Не мога да повярвам. В този пакет има всевъзможни ненужни неща, само не и крем против изгаряне.
Никой от войниците дори не го погледна. Даниел опита отново.
— Ферети, Поро, някой от вас да носи крем за слънце? Направо изгорях тук.
— Джексън, този сандък ни трябва тук — съобщи му сухо Ферети.
Даниел избърса от лицето си пясъка, доколкото можа, и отново се наведе и помъкна сандъка. Гърбът така го заболя, че той реши да направи два тура. Откачи капака и отвори сандъка. Когато видя какво е влачил през пустинята, той отскочи с вик назад.
— Господи. Война ли ще водите тук, бе, момчета? — В сандъка бяха подредени около двайсет полуавтоматични пушки.
— Благодарение на теб ще имаме време да изкараме една война — изсъска Ферети. Вече беше достигнал до точката на кипене, а видът на Даниел, зяпащ тъпо оръжията, го разгорещяваше още повече. — Защо не направиш нещо полезно, Джексън, например да си почетеш малко.
Той запрати с една ръка двадесеткилограмовата раница на Даниел по права линия към него. Уцели го право в гърдите и той се изтъркаля тромаво по билото на дюната. Приземи се десет метра по-надолу сред зрелищен порой от пясък и хвърчащи книги. Докато успее да се изправи и да се изплюе няколко пъти, полупразната му раница се беше изтъркаляла до началото на склона. Очевидно нямаше да му е лесно да се оправи с войниците.
Ферети застана на ръба на дюната и погледна как Даниел се изправя със залитане. Искаше да е сигурен, че не се е наранил, преди да се захване отново с работата си. Когато Даниел погледна нагоре, над него нямаше никой. Между него и скалата бяха само той, книгите му и много пясък. Неохотно, с болки по цялото тяло Даниел пое по дългия, горещ път до основата на стръмния хълм. Наведе се сковано за последната книга, като се опитваше да я стигне, без да си изкривява гърба. Хвана я, но както я тъпчеше в раницата, изведнъж пусна всичко на земята.
Нещо беше минавало оттам.
На няколко крачки от него в пясъка имаше отпечатъци от нещо като копита. Даниел внимателно се приближи. Стъпките бяха врязани толкова надълбоко, че можеше да ги е оставило само някакво много тежко животно. Следите, очевидно скорошни, се губеха покрай следващата дюна. Първият му импулс бе да извика останалите и да им покаже какво е открил, но пък беше сигурен, че те ще използват случая да го унизят отново. След кратко колебание реши да види какво има зад следващата дюна. Сключи ръце зад гърба си в опит да изглежда абсолютно безобиден и тръгна по следите покрай първата дюна, а след това и покрай следващата. Стъпките го отвеждаха все по-дълбоко в някакъв лабиринт от високи хълмове, който свършваше в основата на стръмен петметров пясъчен насип. На Даниел му бяха необходими няколко опита, преди да успее да издрапа до върха и да се огледа.
И тогава го видя. Вцепенен от страх, той се взираше в гротескната гледка пред себе си. На по-малко от хвърлей разстояние едно огромно причудливо животно вдигна глава и изгледа Даниел през маранята над пясъка. Горе-долу с големината на слон, някакъв ужасяващ дългокосмест хибрид между мастодонт, камила и воден бивол.
За огромното си туловище животното имаше абсурдно тънки крака.
Двете млекопитаещи стояха под изгарящото слънце и дълго се взираха едно в друго, преди по-едрото да се обърне с шумно изпръхтяване. То наведе глава към земята и зарови в пясъка, вероятно за храна. Започна да копае с хилавите си предни крака. Даниел наблюдаваше как силното животно изхвърля големи струи пясък, при риенето.
— Къде е Джексън? — попита Ковалски още преди да стигне до върха на хълма с базовия лагер. Цялата група войници започна да се кикоти. Всички погледи се обърнаха към Ферети.
— Професор Джексън си изпусна книгите надолу по дюната — обясни Ферети, като посочи към края на каменната тераса.
Начинът, по който го каза, предизвика силен смях у мъжете, но на Ковалски въобще не му беше весело. Той отиде до ръба на възвишението и погледна надолу. В дъното на високия хълм лежеше изоставена раницата на Джексън.
Мрачно сериозен Ковалски се обърна пак към Ферети и този път получи точния отговор. В следващия момент издаде серия отсечени команди. Вдигна лагера по тревога и определи група за издирване. Нареди на Браун и Поро да грабнат пушките, манерките и полевите телефони. Тримата тъкмо тръгваха, когато пристигна О’Нийл.
Когато му обясниха ситуацията, той повтори почти дума по дума всички заповеди на Ковалски с едно изключение. Той щеше да отиде с групата за издирване вместо Поро.
Докато Даниел наблюдаваше как животното копае, нещо в козината му проблясваше на слънцето. Отражението идваше някъде около устата на животното.