Отначало Даниел не го забеляза, защото то изглеждаше естествена част от вида на пасящото животно, колкото и необикновена да беше. Но щом съзнанието му регистрира гледката, той незабавно тръгна към животното и докато вървеше право към него, бръкна в джоба си. Извади шоколадов десерт и разкъса със зъби опаковката, като отхапа една голяма хапка. Животното престана да копае, когато усети, че човешкото същество се приближава, и вдигна поглед, потенциално заплашително.
Даниел се колеба достатъчно дълго, за да си зададе въпроса дали има слънчев удар или наистина знае какво прави. Не, сигурен беше, че металното отражение може да означава само едно. Приближи се достатъчно, за да види, че животното има сбруя, стремена и юзди, които висяха до земята.
Човекът си пое дълбоко дъх. Пред него стоеше безпогрешно доказателство, че не са сами. Това означаваше, че на планетата има разумен живот, видове, способни да изработват сечива и да опитомяват други животни, които да им помагат да си вършат работата. Пулсът му се ускори, но той продължи да се придвижва напред.
Колкото повече се приближаваше, толкова по-бавно му се искаше да върви. Животното изглеждаше много по-голямо, отколкото преди минута, гърбът му беше висок към два метра. И много по-грозно. На пръв поглед му се беше сторило като много по-едър братовчед на Ovibos moschatus, рогатия мускусен бик от северноамериканската тундра. При по-внимателен оглед обаче животното не приличаше на нищо друго, освен на ранен, не съвсем успешен експеримент при кръстосване. Можеше да произхожда от мамутите от плейстоцена или от подобната на кон антилопа Hippotrajinae, или може би от измрелия космат носорог. Или може би и от трите. Имаше голяма гърбица и дълга гъста козина, увиснала на мръсни сплъстени кичури. В мазната, покрита с пяна кожа на муцуната му от двете страни на пънообразна глава се блещеха чифт изпъкнали влажни очи. Блестящите му ноздри сочеха право напред и бяха влажни и необикновено големи. То изгрухтя срещу човека. По брадата му се стичаше слюнка. Изглеждаше дружелюбно.
Едновременно отвратен и очарован, Даниел бавно пристъпи напред. Въпреки че и гърбът го болеше, той не смяташе, че е в голяма опасност. Сбруята, направена от някакъв вид кожа и увивни растения, показваше, че животното вероятно е питомно, и освен това изглеждаше прекалено бавно и тромаво, за да може да му избяга, ако се стигнеше дотам. Като истинско градско момче Даниел нямаше представа колко опасно беше положението. Той нямаше опит с добитък и не знаеше, че даже и някоя съсухрена стара млечна крава може да убие с къч мъж в разцвета на силите му. Като повечето хора Даниел искаше да вярва, че между него и всички животни и бебета съществува някаква специална симпатия. Само човешки същества над деветгодишна възраст го смятаха за толкова неприятен.
Протегнал ръка с шоколадовия десерт, той се приближи още повече, като преглъщаше нервно. Когато стигна на няколко крачки от животното, той спря на място и очите му се разшириха драматично. По потната муцуна на животното се движеше червено кръстче. Трябваше му една минута, за да осъзнае, че кръстчето е лазерно устройство за прицелване. Той хвърли безумен поглед около себе си и забеляза Ковалски, който се целеше от една далечна дюна. О’Нийл и Браун се изкачиха на върха и застанаха от двете му страни.
Даниел вдигна ръце във въздуха в знак, че се предава.
— Не стреляйте — извика той на войниците. — Това животно е абсолютно питомно.
В мига, в който Даниел вдигна ръце във въздуха, животното започна тромаво да коленичи. Очевидно двете ръце във въздуха бяха команда, на която господарите му го бяха научили. От наблюдателния пункт на войниците им се стори, че Даниел знае за какво говори. Животното изглеждаше не по-заплашително от крава на ролкови кънки, докато свиваше крака под себе си и лягаше в пясъка с приковано към челото червено лазерно кръстче.
— Не го храни — предупреди го О’Нийл от върха на високия хълм, като забеляза десерта.
— То има сбруя — извика в отговор Даниел, — просто не стреляйте!
Въпреки че Ковалски нямаше намерение да стреля, ако животното не нападне, Даниел имаше чувството, че всеки момент ще последва изстрел. Трябваше да докаже, че животното е питомно, преди спътниците му да са го очистили. Като се усмихваше нервно, той им извика:
— Гледайте само. Няма причина за безпокойство. — Много притеснен, Даниел измина последните няколко крачки до легналото животно и протегна ръка с десерта. Той бавно се наведе напред и усети как ръката му потъва между двете дебели устни. Даниел затвори очи и стисна зъби. Дъхът на животното беше съкрушително вонящ. Когато по ръката му се плъзна мощният език с големината на пещерна змиорка, Даниел не можа да изтърпи повече усещането от допира с горещата слюнка и си дръпна ръката с крясък на отвращение, но незабавно се обърна и пусна една фалшива усмивка за войниците. Те вече се приближаваха. Между първата група хълмове се виждаха само каските им. Животното зарови муцуна в пясъка, намери десерта и го сдъвка заедно с хартията.