Даниел протегна ръка и потупа новия си космат приятел. Въпреки че изпускаше остра, зловонна телесна миризма, то изглеждаше с много приятен нрав.
— Ти си добро момче, нали? — попита Даниел грозния великан с висок, напевен глас, който използваше изключително за дружелюбни животни.
Докато галеше и чешеше мръсната козина на звяра, Даниел разгледа юздите и седлото, които бяха направени от животинска кожа и недобре пречистено желязо. Този, който ги беше направил, притежаваше повече умение, отколкото оборудване.
— На кого си, красавецо? — попита Даниел, като се пресегна да почеше животното под мокрото му месесто ухо.
Не трябваше да го докосва на това място. По-бърз от подплашен заек, този камион с крака се изправи и търти да бяга през глава. Даниел едва успя да се отмести от пътя му, но за нещастие стъпи право в една примка на юздите. Секунди по-късно юздите се изпънаха, сграбчиха крака на Даниел и рязко го повлякоха. В следващия момент Даниел усети, че сърфира с главоломна скорост през неравната пясъчна пустиня, влачен от този дяволски як.
Ковалски се прицели, но беше прекалено късно. Звярът препускаше между еднометровите дюни, а Даниел подскачаше отзад като консервена кутия, завързана за задницата на кола. Войниците се втурнаха след него, но невероятната скорост на животното бързо увеличаваше разстоянието помежду им.
Вързан за глезена, Даниел се носеше със скорост 50 км/ч по безкрайна „дъска за пране“, която му дереше гърба. С подскачане и усукване той излиташе отстрани на едната дюна, само за да се забие в следващата сред страхотен порой от пясък.
Когато теренът се изравни, а панталоните му започнаха да приличат на балони, пълни с тежък пясък, той разпери ръце встрани, за да контролира по някакъв начин движението, наподобяващо на човешки катамаран. Въпреки постоянният вихър от пясък, ритан в лицето му от препускащите копита, Даниел се изправи и се опита да достигне заплелата се обувка. Почти я беше стигнал, когато над ризата му изхвръкна медальона, който Катрин му беше дала. Носеха се право срещу огромна стена от пясък. В последната секунда животното кривна в страни от нея, но пътникът му не успя и изхвръкна във въздуха от естествения трамплин. Точно в този момент медальонът изхвърча над главата му. Той се опита отчаяно да отскочи назад, но точно тогава юздите отново се изплъзнаха и го дръпнаха в друга посока. Той се понесе по корем върху горещата земя, а носът му се напълни с пясък.
Най-сетне животното спря. Даниел, който приличаше на цирков клоун с пълната си с пясък униформа, кихаше като коте, подушило мелничката за пипер. Като по чудо нямаше нищо счупено. Погледна ръката си и видя, че е стиснал верижката с един пръст. Обърна се с пъшкане по гръб, седна, освободи обувката си от юздите и започна да вади пясъка от устата, очите, ушите и носа си.
Скоро забеляза О’Нийл, Браун и Ковалски да заобикалят на бегом последната дюна и да се приближават към него с насочени срещу животното пушки. Когато групата се приближи, животното се обърна и започна да ближе Даниел по лицето.
— Разкарай си смърдящата уста от мене — изпищя той и се опита да избута от себе си отблъскващата муцуна. Животното не се трогна, и продължи да търка носа си в него и да го ближе. О’Нийл стигна пръв.
— Полковник, разкарайте това нещо от мен. За негово учудване О’Нийл свали оръжието си, заобиколи Даниел и се приближи до ръба на близката скална тераса. Браун и Ковалски направиха същото. Като видя, че няма да получи помощ от така наречените свои другари, Даниел избута гадното животно и отиде да види какво са зяпнали войниците.
— Какво толкова интересно видяхте? — попита той, докато се изкачваше по склона.
Пред погледите им се простираше дълбока клисура, която завършваше с грандиозни бели скали. Десетки хиляди човешки същества се катереха по скалите, маршируваха в редици по дъното на долината и пълзяха нагоре по множество гигантски стълби.
12
„Толкова по въпроса за комуникацията“
Десетки хиляди дрипави, мръсни хора се трудеха в организирани големи групи, в дружини от по двеста човека и повече. Някои от тях работеха по тесните тераси, изсечени в ослепително белите скали, други на калното дъно на тази колосална минна галерия. Всичко говореше за ужасна човешка мизерия. В убийствената следобедна жега миньорите се катереха на всички страни, като пристъпваха по тесни тераси, изсечени във варовиковите скали. В дъното на долината, където подпочвените води им пречеха да стигнат по-надълбоко, работеха в млечнобялата кал. На няколко места по периметъра на вдлъбнатината с формата на стадион имаше големи хлътвания — там, където меките стени бяха поддали и се бяха срутили в калното дъно, заравяйки всичко по пътя си.