О’Нийл оглеждаше сцената през бинокъла си. Малки деца на не повече от седем-осем години работеха редом с мъжете. Основната им задача очевидно беше да пренасят торби с нещо като руда или въглища по мрежа от тесни пътеки, които се виеха като вени до върха на клисурата. Но най-драматичният начин за влизане или излизане от този каньон — дело на човешка ръка, бяха въжените стълби. Стотици такива изплетени на ръка стълби висяха навред между отделните нива, но на половин километър от екипа двайсетина от тях достигаха невероятна дължина и свързваха дъното на кариерата със стена, издадена на сто метра по-нагоре. Неравни по дебелина и с изпочупени стъпала, те изглеждаха опасно запуснати. Независимо от това всичките се люлееха напред-назад под тежестта и движението на четиридесет-петдесет момчета едновременно — някои от тях се катереха с товарите си, а други ги подаваха надолу.
Това бяха хора с тъмен цвят на кожата. Едните работеха голи до кръста, а другите носеха дебели роби от раменете до глезените. Като се имаше предвид силната жега, гардеробът им беше доста причудлив. И което беше още по-лошо, главите им бяха покрити с качулки или шалове, увити като на бедуините в Сирия или Йордания.
Минната кариера се простираше на около три километра навътре в долината. От мястото на екипа работниците изглеждаха като мравки, пълзящи навред по повърхността на долината, една работна група от поне сто човека работеше на около хвърлей под войниците. При работата им се вдигаха облаци бял прах, който бе толкова гъст, че изглеждаше невъзможно да се диша. Хората бяха покрити с прахоляк и приличаха на неземни прашни призраци.
Екипът беше зашеметен, загубил ума и дума. Смятаха, че са подготвени за всичко. Триметрови извънземни с огромни розови глави нямаше да ги изненадат и наполовина колкото това, на което попаднаха: човешки същества. През екипа премина вълна на разпознаване. Внезапно осъзнаха, че са сродни с тези хора. Дори О’Нийл направи нещо напълно необичайно за него. Щом установи, че работниците не са въоръжени, той подаде бинокъла на Браун, който явно изгаряше от нетърпение да погледне.
Умът на Даниел запрепуска бясно. Човешки същества тук, на другия край на познатата вселена? Каква беше връзката? Можеха ли тези хора да бъдат потомци на земни жители? Или, още по-обезпокоително, възможно ли бе ние да произхождаме от тях? За всеки отговор на Даниел изникваха хиляди въпроси.
Всичко се промени в мига, когато един от работниците вдигна поглед и срещна този на Даниел. Викът му накара сто глави да се обърнат към върха на дюната. След това работата в долината спря като дълга верижна реакция и хилядите глави се обърнаха да видят какво става. Онези, които стояха достатъчно близо, съзряха четирима мъже в зелени дрехи на фона на огромната стена бял пясък.
Ковалски и Ферети инстинктивно насочиха пушките си за стрелба и понечиха да отстъпят нагоре по хълма на подобри позиции. О’Нийл им даде знак да свалят оръжието и гледаше как го зяпат любопитните миньори. В нарастващата тълпа нямаше заплаха, но нямаше и знак, че са добре дошли. Нито една от страните не знаеше какво да предприеме.
— Изтегляйте се — реши Ковалски. После се поправи. — Да се изтеглим ли, сър?
— Какво ще постигнем с това? — каза О’Нийл след кратък размисъл. — По-добре да отидем и да се запознаем със съседите. — Той тръгна надолу по склона.
— Какво прави сега, по дяволите? — Браун знаеше много добре какво прави той.
— Дайте да тръгнем след него — каза Ковалски и се изправи.
Двадесет хиляди очи се вторачиха в странните посетители, които слизаха надолу към долината по една от стените. Някои гледаха вцепенени по скалите, оставили сечивата си на земята. По неравното дъно на долината продължаваха да се стичат хора, тълпящи се да видят първите непознати пътешественици в цялата им история. Докато слизаше надолу в клисурата, Даниел имаше чувството, че нещо го поглъща.
Начело вървеше О’Нийл. Той наблюдаваше как тълпата става все по-голяма, но за щастие не забеляза признаци на враждебност. Хората изглеждаха миролюбиви и любопитни. Но в начина, по който се стичаха от всички страни, имаше нещо причудливо. О’Нийл не можеше да разбере точно какво странно имаше в поведението им. Той се взря в тълпата с най-ледения си поглед, като нарочно се опитваше да ги сплаши. Но когато видя, че това не е необходимо, следващата му стъпка бе да разговаря.