Животното пристигна, съпроводено от малка свита, която включваше и няколко жени. Войниците предположиха, че ги чака среща с някой от надзирателите на това предизвикващо жалост предприятие, и застанаха в подходящи пози. Но когато вратичката се отвори, от животното удивително пъргаво слезе слабичък старец. Беше облечен в тъмночервена роба, различна от тези на останалите. На главата си имаше шал, вързан като шаловете на бедуините в Средния изток. Сивата му брада бе грижливо оформена.
Докато се приближаваше към групата, изражението му издаваше сериозност и съсредоточеност. Той се приближи направо към Даниел и без предупреждение падна на колене и започна да произнася бързо нещо като катехизис или молитва. Говореше скоростно, на сантиметри от краката на Даниел, който се обърна към спътниците си и попита:
— Какво прави този?
— Не знаем, пресвети господарю — каза Ковалски с насмешка и подигравателен поклон. Очевидно тези хора смятаха Даниел за нещо, което той не беше.
Даниел се наведе и се вслуша в дългата молитва на стареца. Думите по звучене напомняха омотски или берберски. А даже и хадийски. Каквото и да беше, Даниел не можеше да го разпознае. Изведнъж, също толкова неочаквано колкото почна, молитвата свърши. Старецът се изправи на крака и всички в долината сториха същото. Той направи знак на жените да излязат напред. Две от тях го направиха, понесли вода в пръстени чаши.
По-младата жена се приближи до Даниел и му подаде парче много мек плат. После вдигна кана да полее вода. Дали искаше да намокри кърпата? Той я протегна към нея в шепата си. Тя вдигна един пръст и направи знак „не, махни я.“ Когато Даниел най-сетне разбра какво трябваше да направи, беше прекалено късно. Погледна момичето в очите и красотата й, невъзможно магнетичните й очи, му подействаха като електрошок. Главата му се завъртя като самолет в опашен свредел и го връхлетя дежавю. Но как може да имаш дежавю за някого, за когото си абсолютно сигурен, че никога не си виждал? Може би това бе първият признак на слънчев удар. Трябва да е изглеждал странно, защото девойката се пресегна с кърпата и избърса челото му. Даниел беше изненадан от нескритата нежност на жеста й, от грижовността, с която тя избърса челото му с мократа кърпа.
Тя отново протегна каната и този път Даниел, загледан в очите й, знаеше какво да направи. Той събра шепи и ги подложи под водата, която тя му наля, а след това я изпи, докато я гледаше многозначително.
Девойката, около 20 годишна и ужасно свенлива, пристъпи към Ковалски. С разочарование Даниел отбеляза, че тя избърса челото му по същия начин. Беше просто част от някаква церемония. Старецът отново му заговори. Той се опита да се съсредоточи. Изведнъж му дойде идея.
Даниел разкъса опаковката на един полуразголен шоколадов десерт и го подаде на стареца да го опита. Човекът разбра какво прави Даниел, но очевидно се опасяваше да вкуси екзотичното кафяво вещество. За него, както и за човешките същества навсякъде, непознатата храна изглеждаше отблъскваща и потенциално отровна. След известно колебание той посегна, взе десерта и отхапа малко. Тревожните му очи се разшириха от съсредоточеност, докато дъвчеше. После внезапно цялото му лице грейна в усмивка.
— Бонивае — каза той.
— Бонивае — изрече Даниел, изпълнен с трепет, че общува.
— Бонивае — повтори старецът, ентусиазиран от новия вкус.
— Какво означава това, по дяволите? — прекъсна ги Ковалски.
— Нямам представа — отговори развълнувано Даниел. Като сочеше и ги приканваше, мъжът с червената роба използваше езика на знаците, за да покани гостите си да отидат някъде отвъд високите стени на кариерата.
— Канят ни някъде.
— Къде?
— Откъде да знам? Някъде в тази посока. Отрядът се обърна към О’Нийл за разрешение. Но той още не беше го взел. Наблюдаваше стареца като ястреб, дебнещ за някаква измама. Не искаше да попадне в капан.
135
Старецът изглеждаше озадачен от мълчанието. Той повтори поканата с по-отчетливи, по-широки жестове. Даниел се опита да убеди О’Нийл.
— Нали търсим следи от цивилизация? Добре, сега явно сме попаднали право в целта. Ако искаме да открием символите за Старгейт и да се върнем вкъщи, ще трябва да отидем с тях. Това е най-добрата ни възможност.
О’Нийл не помръдваше от мястото си, безизразен като тухлена стена. Въпреки че това бе доста убедителен аргумент, той знаеше, че Даниел е по-ентусиазиран да играе роля на археолог-аматьор и не се интересува от друго. Не беше убеден, докато Браун не добави допълнителна информация.