— Той вероятно е прав, сър. Отчетох някои показания за това, което копаят. Добиват същия кварц, от който е направен Старгейт.
— Добре тогава. Друга възможност няма — заключи О’Нийл. — Обадете се в базовия лагер по радиостанцията. Кажете им да охраняват района, докато се върнем.
Излязоха от кариерата по широка зигзаговидна пътека. Старецът водеше керван от десет хиляди човека. На върха на пътя имаше още два обелиска, отбелязващи входа. Даниел изтича напред и тръгна редом със стареца, за да проучи маниерите и облеклото му.
Името му беше Касуф и въпреки че според етикета трябваше да върви сам напред, той искаше да научи нещо повече за посетителите, затова позволи на Даниел да се движи редом с него. Не беше сигурен дали са богове, но при спада на производството в кварцовите мини напоследък не искаше да поема никакви рискове. Виждаше, че оръжията им са много модерни, а обноските им не бяха съвсем дружелюбни. Бяха опасни в много отношения. Богове или не, Касуф не искаше да рискува, затова реши, че е най добре да се държи с тях все едно, че са.
Този, който вървеше до него, този с очилата, който кихаше толкова често, изглеждаше дружелюбен и миролюбив. И много приказлив. Касуф слушаше внимателно бърборенето на младия мъж, но не разбираше нищо.
Даниел никога не беше срещал толкова затруднения при общуването през целия си живот. Чувстваше, че е на ръба да избухне, затова си пое дълбоко дъх и няколко минути повървя редом със стареца в мълчание. Горе-долу единственото нещо, което научи преди да се върне при войниците, бе, че огромните товарни животни се наричат мастаджи.
За всяко от тези пъноглави животни се грижеше по един юноша, различен на вид от работниците. По-чисти и по-млади от тях, пастирчетата имаха поразителни прически — дълги страховити къдри, висящи от избръснати почти до голо глави. До Касуф вървеше като че истинският водач на пастирите, същото момче, което преди няколко минути неволно се ръкува с О’Нийл.
Името му беше Скаара. Беше хубаво слабичко момче, което вървеше с изпънати назад рамене и високо вдигната глава. Беше ядосан на себе си, задето избяга от О’Нийл преди малко, и решен отсега нататък да бъде безстрашен.
Керванът се виеше из пустинята. Изминаха цял километър, преди белезникавият кварцов прах около минната кариера да отстъпи пред естествената почва на планетата, същият силициев двуокис, който войниците откриха около пирамидата. Колко ли века бяха изсичали парчета кварц от огромните стени на кариерата и ги бяха качвали по стълбите торба по торба, за да се получат тези странни бели дюни.
Даниел продължаваше с опитите си. Като се върна в редицата, той започна да вади душата на миньорите около себе си и да им задава въпрос след въпрос, все неразбираеми. Искаше да научи имената на разни неща, с надеждата, че може да попадне на някоя лингвистична следа, която да го научи да говори езика им. Направо подскачаше надолу по пътеката, безкрайно заинтересуван от всичко около себе си, но имаше две неща, които го разсейваха: ходофобията му се обаждаше, като го караше да киха през две минути; и разбира се, момичето.
Тя беше само на няколко крачки зад него и Даниел не спираше да си измисля поводи, за да се обърне. Всеки път, когато погледите им се срещнеха, и двамата поглеждаха нервно встрани. По средата на опита му да изкопчи от объркания миньор до себе си нещо за земеделието им, Даниел усети, че някой го докосва по едно доста интимно място. Настръхнал, той се извъртя и откри зад себе си същото отвратително чудовище, което го беше влачило през пустинята. Сега животното се опитваше да демонстрира привързаност. — Махай се — Даниел замахна срещу животното. То издаде звук, напомнящ на блеенето на десеттонна коза. Всички, които бяха достатъчно близо, за да видят случката, я сметнаха за доста забавна. Избухнаха в смях, но никой не се смееше по-силно от едно странно на вид пастирче. То беше по-ниско от останалите и черепът му имаше чудата форма. Над кроманьонските му вежди главата му беше издута, сякаш нещо се опитваше да излезе отгоре. Големите му конски зъби бяха толкова криви, че приличаха на бели томахавки, забити в червена мишена. Името му бе Набе.
— Мастадж — ухили се широко момчето.
Както животното начело на кервана редом до Касуф, така и това, което се опитваше да се гушне на Даниел, се наричаха мастадж. Имаше обаче голяма разлика между гордото животно, което пристъпваше тържествено отпред, и лигавото, зловонно чудовище, досаждащо на Даниел.
Керванът зави и пое надолу по една дълга долина със стръмни скалисти чукари отдясно. След двадесет минути стигнаха до проход в скалите. Даниел погледна назад и видя, че хиляди хора все още се спускаха в редица от последното възвишение към долината. Касуф ги поведе нагоре по склона към прохода между хълмовете. Когато стигна на върха, той спря и извика Даниел отпред, за да му посочи едно място отвъд следващата дълга долина.