В далечината Даниел видя високите стени на огромна крепост, град. Това бе древното поселище на тези хора, издигащо се като остров в безкрайния пясъчен океан. Изпълнен със страхопочитание, Даниел се обърна и извика на войниците:
— Виждам град.
Когато О’Нийл изтича напред, за да разузнае обстановката, Даниел отново имаше време да открие с поглед момичето в тълпата. За секунда те се погледнаха право един в друг, после се престориха, че забелязват нещо друго. Тази размяна на погледи не остана незабелязана за Касуф.
— Прибери си езика — сгълча го О’Нийл, като дойде на върха на хълма. Огледа обстановката, после слезе обратно при хората си. Обясни им, че ще влязат в оградения град един по един, на интервали от 10 крачки: Браун, после Ковалски, после Джексън, после той. Ковалски знаеше, че в този ред О’Нийл щеше да пожертва хората си, ако се окажеше, че е засада.
Когато О’Нийл отиде да обясни последователността на Даниел, Ковалски се обърна към Браун.
— Щом влезеш, погледни нагоре и назад. Аз ще бъда на две крачки зад теб.
Когато стигнаха на двеста метра от града, възрастният — Касуф, направи знак за нещо. Една от жените му донесе дълъг животински рог. Старецът го доближи до устните си и изсвири съобщение за града. Редица високи врати се отвориха между двете главни кули. Кулите, високи към трийсет метра, бяха направени от същия материал като останалата част от града — масивен сламеножълт камък. Крепостната стена, която ограждаше града в двете посоки с дължина от няколкостотин метра, беше неравна и съвсем малко по-ниска от кулите — с големината на шестетажна сграда. Касуф бе изпратил няколко момчета напред, преди О’Нийл да успее да ги спре, тъй че когато Браун стигна пред портата, на входа вече се тълпеше група любопитни зяпачи.
Още преди да мине през вратата Браун знаеше, че ако тези хора им бяха устроили засада, нямаше начин да я избегнат. Вътре в града имаше високи сгради, сгъчкани по тесни улички. Навсякъде гъмжеше от народ. Навред по горните етажи на сградите, свързани с мрежа от мостчета, беше наблъскано със зрители, които може би криеха оръжия под дългите си роби.
През последните няколко минути Даниел бе връхлетян от нов пристъп на кихане, с което привличаше удивените погледи на вървящите до него, а сега и на хората, наблюдаващи от полегатите сиви покриви. За да засили неудобството му, мърлявият му приятел — мастаджът, го побутваше с мазния си нос, просейки си още вкусотии. Когато се приближи към вратите, достатъчно широки за десет души рамо до рамо, разстоянието между него и момичето намаля. Сега вървяха буквално един до друг и Даниел усети някаква гореща вълна да облива лицето му. Помъчи се да се сети нещо подходящо, което да й каже, и тъкмо се канеше да отвори уста, когато мастаджът пак го побутна с муцуна в една чувствителна област. Даниел бързо извади последния шоколадов десерт от джоба си. Преди да му махне обвивката, го размаха пред муцуната на животното.
— Малка хапка — обясни му той и обели десерта. Големите месести устни обаче посегнаха и го захапаха целия.
— Малка хапка казах! — Но животното вече дъвчеше щастливо. — Сега престани да ме закачаш. Зад себе си Даниел чу гласа на О’Нийл:
— Казах ти да не го храниш.
Миньорите, които вървяха наоколо, подхванаха думите „Малка хапка“ и започнаха да ги повтарят на глас. Смърдящият мастадж имаше ново име.
Мъките на Даниел свършиха, когато едно от момчетата издърпа мастаджа за юздите към едно оградено място до самите градски стени. Животното издаваше горестни стонове, задето го разделят от новия му хранител.
Когато вдигна поглед нагоре, Даниел почувства едновременно изумление и безпокойство. Това не беше град за човек, страдащ от клаустрофобия. Неравните стени се възвисяваха над тях, докато вървяха по централната улица. От двете страни между сградите се виеха тесни улички. От всеки ъгъл, от прозорци и мостчета, струпани по вратите и надвесени от терасите, жителите на града се тълпяха да ги гледат с огромно любопитство. Екипът сега се намираше изцяло във властта на тези хора, за които не знаеха почти нищо.
Когато влязоха стотина метра навътре в крепостта, стигнаха до широк открит площад, където Касуф беше спрял да ги изчака. Докато площадът се пълнеше с хора, Даниел разглеждаше сградите наоколо. Основният строителен материал беше камък — големи, изкуствено издялани блокове, Но най-учудващият елемент, беше дървото. Паянтовите стълбища, които се изкачваха несигурно отстрани на сградите, дъсчените пасарели, свързващи горните етажи и вратите към многобройните жилищни помещения — всички бяха направени от чепато розово дърво. Около прозорците и по корнизите на сградите в камъка бяха врязани сложни геометрични орнаменти. Но Даниел никъде не откри нещо, което да прилича на надпис.