Касуф се качи на малка платформа и вдигна жезъла си, за да въдвори тишина в тълпата. Когато това стана, той се обърна към посетителите и започна да нарежда нещо, което също прозвуча като молитва. Щом свърши, той посочи с жезъла си някакъв покрит предмет, окачен между две сгради. В този момент един мъж на скелето дръпна покривалото. Когато то падна на земята, Даниел се взря в предмета в пълно изумление.
С плетеница от дебели въжета под арката беше закачен огромен златен диск, към четири метра в диаметър. На повърхността му беше изобразено точно копие на медальона на Даниел — този, който Катрин беше открила в Египет. Щом огромният диск се показа, целият град падна на колене като една голяма човешка вълна, и се поклони на посетителите. Гледката беше величествена.
— Мисля, че ни смятат за богове — произнесе със запъване Даниел.
— Какво според теб може да ги е навело на тази мисъл?
Той погледна огромния диск, а след това и по-малкото му съответствие, висящо на врата на Даниел. Посегна и хвана в ръка древното съкровище като придърпа Даниел към себе си. Полковникът го погледна подозрително.
— Какво точно означава този символ? — попита заплашително той.
Сигурен беше, че Даниел знае много повече от това, което казва.
— Това е знакът на Ра, египетски бог на Слънцето.
Докато обясняваше това, Даниел усети, че стомахът му се свива. — Изглежда, че го почитат. Сигурно мислят, че той ни праща тук.
Удовлетворен, че Даниел казва истината, О’Нийл пусна медальона.
От платформата Касуф изнасяше нещо като реч, като често-често сочеше към екипа. Някъде по средата на речта радиостанцията на Браун рязко се включи. Сигналът беше толкова далечен, че Браун си сложи слушалката и увеличи звука докрай. През пукота на електростатичните смущения чу нещо, което звучеше като гласа на Ферети.
Случи се толкова бързо, че ги свари почти неподготвени. Отначало Ферети беше заповядал на екипа да слезе от билото и да се скрие. Бързо осъзна грешката си и се закатери обратно нагоре по хълма. Грабна късовълновото радио и като коленичи, покрил глава с куртката си, закрещя колкото се може по-силно в микрофона. Опитваше се да предупреди останалите от екипа. От оглушителния шум наоколо — висок, пищящ вой — едва чуваше собствения си глас.
— Трябва да напуснем базовия лагер!! Повтарям: трябва да напуснем базовия лагер!! — крещеше той.
Както беше клекнал, усети, че нещо се стоварва отгоре му. Беше Поро, който се препъваше сляпо по върха на възвишението.
— Да тръгваме — изкрещя той на Ферети, — да се махаме оттук.
Ферети кимна. Трябваше да се върнат обратно в пирамидата или бяха загубени.
— Обади се, базов лагер. Не те разбираме — каза настоятелно Браун в микрофона. — Повтори, базов лагер! — Вниманието на всички беше вече насочено към драмата на крещящия в радиостанцията Браун. Каквато и церемония да се опитваше да спази старецът, усилията му бяха напълно осуетени.
Обезсърчен, Браун се отказа. Погледна О’Нийл и каза:
— Няма смисъл. Има някакви смущения в сигнала. От върха на крепостната стена, близо до главната порта, прозвуча плътен сигнал от рог. Миг по-късно се чу и втори рог и през града се понесе нисък тръбен звук. Всички глави на площада се обърнаха в едно натам. Нещо не беше наред.
О’Нийл взе мигновено решение.
— Тръгваме незабавно обратно. Да вървим. Ковалски и Браун скочиха на крака и тръгнаха, преди Даниел да успее да попита защо.
Първият импулс на О’Нийл беше да изостави Даниел, да го зареже там сам, та да му го върне. Но в следващия миг се обърна и повлече Даниел за ръкава на якето по тясната уличка. Пътят за портата беше запречен от поне хиляда човека. Докато войниците се блъскаха напред, отвсякъде се пресягаха ръце да ги спрат, а хората правеха отчаяни опити да им обяснят нещо неотложно. Казваха на войниците да не си тръгват.
Отначало О’Нийл ги разблъскваше учтиво, но твърдо. Но като видя, че шепа мъже затварят главните порти, той се затича като обезумял, като разчистваше пътя пред себе си, удряйки напосоки всички, които му се изпречеха на пътя. Мъжете, които затваряха портата, не обърнаха внимание на рева на О’Нийл. Току-що бяха залостили вратата с първата от трите напречни греди, когато О’Нийл пристигна на входа заедно с двамата си войника.