Преди да завърши дългата и сложна трансформация, в пирамидата се усети ново присъствие. Дълбоко навътре в зданието, където в пода и в тавана бяха вградени еднаквите медальони, между двата диска заструи синя светлина, която ги свърза един с друг. Лъчът се разшири и постепенно се оформи като затворена светеща тръба.
Разтреперани, с насочени на всички страни пушки, войниците шепнешком се питаха какво да правят. В същото време по тъмните коридори бързо се приближаваше нещо. Ферети запали една шашка и точно се канеше да я хвърли към входа, когато чу шум зад себе си.
Обърна се точно навреме, за да види надвесеното над него същество с глава на чакал. Твърде късно беше да направи нещо друго освен да ахне.
13
Церемонията
— Мисля, че не трябва да ядем нищо — прошепна Ковалски през музиката. Истината беше, че умираше от глад и искаше да разбере дали останалите имат намерение да рискуват с храната.
Даниел, който си играеше с парче жилав, пикантен „хляб“, се наведе над масата и каза с зловещ глас:
— Може да го приемат като обида.
Пирът беше започнал преди един час, но още не беше сервирана храна. Докато по злокобния диск, който като че ли ги гледаше отгоре, играеха светлините на факлите, гостите седяха по турски до дълги ниски маси, изнесени на двора и поставени върху шарени тъкани килими.
В откритото пространство между масите група възрастни музиканти стържеха и дрънкаха по струнните си инструменти и като че ли през цялото време свиреха една и съща мелодия. Малко преди това ефрейтор Браун достави наслада на тълпата с импровизациите си на един от техните инструменти. Стотиците хора, наблъскани в двора, го приветстваха, когато взе подобния на цитра инструмент с три струни и изпълни няколко прости блус рифа. Като гледаха от Ковалски и Даниел, зрителите защракаха с пръсти и затактуваха с крака, въпреки че песента на Браун им беше толкова непозната, колкото и настоящата мелодия за новодошлите. Като че ли само Даниел се наслаждаваше на виещата музика, която му напомняше за напевите „бали“, изпълнявани на нубийските сватби по време на посещението му в Горен Египет.
Масата беше сложена за двадесет и двама, до един мъже. Доколкото Даниел можеше да разбере, жените в това общество трябваше тихичко да сервират, а после да изчезнат. Касуф бе сред осемнадесетте местни, до един по-възрастни, брадати и въпреки вечерната жега, пременени в дебели сиви роби с тежки качулки. Те очевидно бяха Старейшините на града, политическите му водачи. Изглежда си прекарваха чудесно.
В кръга от светлината на факлите се появи шествие от облечени в ослепителни копринени премени жени, които носеха всевъзможни съдове с ястия: чинии и табли от теракота, отрупани със зеленчуци, груби железни бокали, чинии с мезета, салфетки и ножове, супени лъжици и тенджери, купи с пенливо вино и накрая, два дълбоки дълги метър и нещо подноса с похлупаци, които трябваше да бъдат изнесени на прътове. Всичко беше поставено на зле сглобените маси, които хлътнаха в средата, заплашвайки да се срутят. Ковалски вдигна похлупака на тежкия поднос пред себе си. Когато видя какво има вътре, той отскочи ужасен назад.
В плитка локва супа лежеше огромен озъбен гущер, приготвен цял — с кожата, очите, опашката и всичко останало. Пепелявосивата му люспеста кожа беше като на пустинна змия. По време на готвенето устните на животното се бяха дръпнали назад и разкриваха ярките му жълти венци. Краката и главата му стърчаха от димящата супа, сякаш бе умряло спокойно, докато е лежало във ваната.
— Може ли да повърна, сър? — попита Браун, само донякъде на шега.
— Не могат сериозно да очакват да ядем това, нали? Като един целият екип се обърна и погледна към другия край на масата. Старейшините ентусиазирано им сочеха да започнат да ядат. Четиримата пътешественика се усмихнаха едновременно и отново погледнаха отблъскващото влечуго в собствен сос. Без да престава да се усмихва широко, Ковалски се обърна към Даниел.
— Щом не искаш да ги обиждаш, да ти откъсна ли една хубава, голяма, сочна кълка?
— Не може да е по-лошо от храната в силоза — отговори Даниел. Знаеше, че ако е храна и е в обсега на Ковалски, тя бързо ще изчезне.
— Може да е отровна — настоя Браун. — Никой от нас не трябва да я яде.
— Прав е, Ковалски.
Гласът на О’Нийл звучеше заповеднически.
— Не можем да си позволим да загубим Джексън. Опитай я ти.