Ковалски беше прекалено гладен, за да негодува от подтекста на решението на О’Нийл. Взе един от дългите ножове и след като получи насърчение от Старейшините, отряза един от тънките задни крака на влечугото. От нерви го изпусна в бульона и силният плясък предизвика смях наоколо. Ковалски вдигна поглед и видя, че целият град го гледа. Успя да пусне една усмивка, докато вадеше кълката от подноса и я слагаше в чинията си. Отряза едно тънко парче и го поднесе към устата си. С дълбока въздишка той лапна извънземното месо и го задържа върху езика си. Хората от града пак се разсмяха, този път заради изражението на лицето на високия мъж. Той захапа месото и понеже не се случи нищо лошо, продължи да го дъвче и го глътна.
— Има вкус на пиле.
— Безопасно ли е да се яде?
— Откъде да знам? — докато си отрязваше второ парче. — Питай ги дали имат сол.
Касуф много загрижено наблюдаваше как Ковалски дъвче храната. За него приемливостта на яденето беше въпрос на живот и смърт. Даниел видя колко е загрижен старецът и реши да го успокои с думите, които го чу да казва, след като изяде десерта.
— Много е вкусно, ъъ, в смисъл… Бонивае! — каза той успокоително.
— Бонивае? — Касуф изглеждаше ужасен. На неговия език това означаваше сладко.
Обезсърчен, Даниел изруга под носа си. След всичките си пътувания и езикови курсове, не можеше да изрази простото понятие за „вкусен“. Касуф вече говореше ядосано на някои от сервиращите. Даниел се намеси.
— Не бонивае. Има вкус на пиле. Пиле — каза бавно той. Касуф никога не беше виждал пиле и не разбра. Даниел бързо тикна палци под мишниците си и размаха импровизираните крила: кудкудяк, кудкудяк.
Никой нямаше представа какво прави той. Хората го гледаха безизразно от другия край на масата. Тогава Касуф, който силно се страхуваше да не нагруби гостите си, се опита да наподоби имитацията на Джексън, като любезно се усмихваше. Размахал ръце като госта си, достопочтеният водач на тези хора закудкудяка в отговор.
— Джексън, спри най-накрая — каза Ковалски между две хапки.
Но най-силното желание на Даниел беше да осъществи разговор и той не се отказа. Въпреки че му се наложи да опита още няколко пъти, той най-накрая успя да ги накара да разберат, че яденето е хубаво.
Постепенно Ковалски и Браун все по-смело започваха да опитват множеството екзотични блюда, които им се носеха. Шегуваха се и се смееха заедно със старейшините на масата, като научаваха имената на храните и ги обръщаха в смешен английски. Само О’Нийл оставаше с каменно изражение по време на вечерята. Той мислеше и чакаше както обикновено. Не яде нищо друго, освен няколко парчета почернял хляб и изпи водата чак след като я обработи с хлорни таблетки.
Даниел се беше преместил на другия край на масата и се опитваше да говори с Касуф, но езиците им бяха толкова различни, че успяваха да изразят само най-простите понятия. Имаше хиляди въпроси, но не и думи, за да ги зададе. С помощта на пантомима той вече няколко минути се опитваше да попита нещо за кариерата, когато я видя отново.
Тя поднасяше хляб на старейшините в другия край на масата. Даниел напълно загуби нишката на разговора. Касуф се обърна да види какво гледа младия мъж.
Беше ослепителна. Черната й коса сега беше спусната и падаше свободно по раменете й. Беше облечена с парче син плат, завързан около кръста й като пола, и проста блуза с цвят на презрели кайсии. Когато се приближи, Даниел не можа да не забележи колко прозрачна е блузата й. Той отмести смутено поглед, но след това бързо я погледна отново, като се опитваше да задържи погледа си над раменете й. Следеше всяко нейно движение, докато тя минаваше покрай пируващите. Усещаше колко абсурдно се държи, като се оставя да бъде така завладян от едно момиче, което не познаваше и вероятно не можеше да опознае. Но съвършенството, надминаващо външната й красота, го привличаше неудържимо. Той гледаше ръцете й. Тъмните й очи, усмивката й. Беше елегантна и във всяко от движенията й личеше интелигентност. Нещо в нея му беше толкова познато, толкова очаквано.
Първия път, когато я видя, тя му се бе сторила плашлива и свенлива, но след това разбра, че посредством срамежливостта си тези хора изразяват учтивост на публично място — а те бяха безкрайно учтиви. Всеки мъж, на когото прислужваше, с радост започваше разговор с нея, сякаш му беше любимата племенница. Съсредоточеността, с която слушаше, и блясъкът в очите й, когато отговаряше, разкри на Даниел много неща: че се движи свободно сред управляващата класа на града, че е уверена в себе си и че има добро чувство за хумор. Няколко пъти тя каза нещо, което разсмиваше гостите й. Изглеждаше достатъчно умна, за да „манипулира тълпата“, но и достатъчно топлосърдечна, за да се радва истински на това.