Ако се върнеше обратно на Земята, се надяваше някой ден да си намери жена, поне наполовина очарователна като тази.
— Ето я и нея, Ромео — каза Браун, ухилен подигравателно. Трябваше човек да е сляп или малоумен, за да не забележи, че Даниел е хлътнал до уши.
— Не знам за какво говориш — опита се да се защити Даниел.
— Няма да е лошо, нали? Двамата можете да си изкарате медения месец в пирамидата. Да си наемете едно апартаментче в града. Ти да си намериш работа в кариерата. Може допълнително да даваш частни уроци по гръцки и латински. Да си направите семейство.
Даниел хвърли убийствен поглед на офицера, който явно се забавляваше като за световно. После, стъпил обратно на земята, той се обърна и се престори, че слуша музикантите, които продължаваха стържещото си, хъхрещо изпълнение.
Шегата на Браун го прободе като нож в сърцето. Ето че седи на другия край на вселената и проучва един непознат свят, пирува с екзотичните му обитатели, но не може да избяга от болезнената истина за себе си. Когато ставаше дума за противоположния пол, той беше нереалистичен, романтичен гламчо.
В следващия момент тя коленичи до него и му протегна кошницата си. Беше свела поглед и като че ли едва-едва се усмихваше. Той бръкна в кошницата и избра нещо, което приличаше на ягода с косми. С останалите се държеше топло и радушно, но сега бе приковала поглед към пода. Натъжен, Даниел даде знак, че е готов, и я остави да продължи нататък.
Замислен за други неща, Даниел тръгна да пъха ягодата в устата си, когато ръката й го спря. Тя взе плода от устата му и като коленичи много близо, му показа, че първо трябва да го обели. Махна малките коренчета и коравата люспа и отдолу се показа мекият, зелен плод.
Външно Даниел остана спокоен. Престори се, че наблюдава с интерес простата операция, която тя му показваше. Но отвътре имаше чувството, че всеки момент ще се взриви. Пълна, сковаваща ума паника. Момичето го чакаше да вземе плода от ръката й. Когато той не понечи да го вземе, тя направи нещо, което я удиви не по-малко от него. Поднесе плода към устните му и много нежно му го даде да го изяде.
В този жест имаше повече нежност, повече интимност, отколкото и двамата бяха очаквали. Неудобството им нарасна, когато чуха, че няколко човека изахкаха и изохкаха. Даниел се обърна и погледна хората. Стотина любопитни чифта очи го гледаха, а притежателите им се усмихваха. След миг момичето вече го нямаше. Даниел успя само да я изпрати с поглед.
Касуф погледна една група по-възрастни жени. Те се посъветваха нещо, после му кимнаха. Беше взето някакво решение.
— Приятелката ти май я боли глава — подвикна му Ковалски и забележката му явно беше разбрана и от онези, които не говореха английски.
— Затваряй си устата и си яж гущера, подполковник.
Ковалски го послуша.
— Джексън — извика О’Нийл от края на масата, — ела за малко.
Даниел стана и отиде при полковника, който седеше наполовина в сянката и си палеше цигара.
— Каза, че онова нещо е египетски символ, нали?
— Това е уджат, по-известен като Окото на Ра — обясни Даниел. — Този мотив има няколко варианта, но в ранните гробници в Хиеракониолис и Абидос се откриват…
— Добре, добре, все едно — На О’Нийл не му пукаше. — Виж, съвсем логично е, че ако познават един египетски символ…
— … ще познават и други! Можем да си пишем. Дай да опитам.
Развълнуван, той се изправи и се запъти към предната част на масата, където седяха старейшините. Вниманието на целия двор се съсредоточи върху него. Той коленичи и се загледа в утъпканата земя, като се опитваше да измисли подходяща дума-символ. Надраска първото нещо, което му дойде на ум: пир.
Когато вдигна поглед, всички старейшини изглеждаха така, все едно са се задавили с храната си. Касуф се изправи и изкрещя нещо на Даниел. Той се паникьоса. Този йероглиф, реши той, на техния език вероятно означава нещо гадно. Той бързо изтри символа и започна да пише първото изречение с йероглифи, което беше научил на времето, първото упражнение в граматиката на Гарднър:
„Той казва: този, който идва в мир и прекосява небесата, е Ра.“
Даниел още не беше стигнал до средата на двадесет и трите знака на изречението, когато сандалът на Касуф се стовари върху творбата му. Старецът отвърна поглед от написаното, докато го триеше с крак. Междувременно започна да дава нареждания на тълпата да се разпръсне, като час-по час се усмихваше нервно на Даниел. Касуф беше в трудна позиция. От една страна боговете изрично бяха забранили писането под всякаква форма. Той, като пастир на народа си, беше отговорен за спазването на това правило. От друга страна тези хора вероятно бяха изпратени от Ра. Дали забраната за писане засягаше и самите богове? Дали това не беше проверка? Касуф не знаеше. Избра да спре Даниел по същия начин, по който взимаше повечето решения — по навик.