Когато стотиците хора започнаха да се тълпят неохотно към изходите на двора, Даниел се върна при другарите си.
— Защо става така, Джексън, че всеки път, когато се опитваш да общуваш с тези хора, предизвикваш някакъв взрив? Какво по дяволите, написа?
— Нищо, просто реагират неадекватно. Написах „угощение“.
— Реакцията им наистина е доста силна — каза Ковалски.
— Знам. Все едно, че ги е страх от писането.
— Най-вероятно не им е позволено да пишат — заключи О’Нийл. — Не знам какво има, но тези хора безумно се страхуват от нещо.
Когато изличи и последните драскулки на Даниел, Касуф изтича при Даниел и падна на колене, като не спираше да говори. Изглежда се извиняваше. По време на речта му се появиха група младежи и вдигнаха масата. Ковалски се пресегна и грабна едно последно парче гущерово месо, преди да го отнесат. След миг Касуф даде знак и групата възрастни жени се насъбра около Даниел, като говореха на своя език, кикотеха се на собствените си шеги и си играеха с дрехите и с косата на Даниел.
Пристигнаха още няколко жени и поведоха войниците към спалните помещения, докато останалите дърпаха Даниел към неговото.
— Да отида ли с тях? — попита той О’Нийл, горящ от желание да го направи. Въпреки отговорността, която лежеше на раменете му да върне екипа през Старгейт, в главата му се въртеше само едно нещо. Жените го водеха към същия изход, през който беше излязла младата жена.
— Отивай — каза О’Нийл. Щом тези хора нямат писменост, реши полковникът, нищо не можеше да им помогне да отворят Старгейт. Даниел вече не му беше нужен. О’Нийл пренареди списъка си с хора, с които най-лесно може да се раздели, и постави Даниел на първо място.
Нещо влачеше Ферети по мраморния под. Почти в безсъзнание, той имаше чувство, че го е блъснал влак. Бореше се да отвори очи, да остане жив, да не заспи. Този, който го влачеше, изведнъж спря и го остави да се сгромоляса на пода. Той се концентрира върху дишането си. Усещаше вкуса на кръвта в устата си, а мраморният под охлаждаше бузата му. Когато най-накрая отвори очи и фокусира, видя къде са го довлекли — при един саркофаг. В средата на стаята стоеше каменен сандък с формата на ковчег, висок към метър и половина. Никога по-рано не беше виждал саркофаг, но когато погледът му го фокусира, веднага разбра какво е. Предположи, че е за него. Но миг след това то започна да се движи. Една по една гранитните стени на сандъка се разтваряха като цветчетата на механичен лотосов цвят. В същото време отвътре се издигна платформа, наподобяваща тясно легло. Върху тази платформа лежеше човешко тяло, увито в тъмен, мокър плат. За ужас на Ферети фигурата се съживи. Много бавно тя се изправи и избута настрани влажното покривало. Когато то се смъкна от лицето на фигурата, Ферети чу собствения си вой. Пред него стоеше блестящо златно лице, жив вариант на смъртната маска на Тутанкамон. Отчасти хуманоидно, отчасти извънземно. Черните кухини на очите се взряха в него за миг, а след това маската се извъртя. Ужасеният войник чу, че нещо зад него се движи и в следващия момент прикладът на някакво подобно на пушка оръжие се стовари върху тила му.
Когато жените си тръгнаха, Даниел се просна на голямото, неравно легло в средата на стаята и въздъхна с неимоверно облекчение.
— Смърдя като пор — каза той на стените. През последния половин час групата ентусиазирани матрони го бяха насапунисали, обръснали, разсъблекли, изкъпали, напудрили, сресали, масажирали, парфюмирали и облекли в дълга бяла роба. Дюшекът беше целият на буци, сякаш беше пълен с кълба канап. Не му пукаше. Толкова хубаво беше да лежи и да се отпусне. Цялото му тяло го болеше и сърбеше, беше изгорял и готов за сън.
Каза си, че трябва да отдели поне един час, за да си запише всички неща, които беше видял. Но наместо това се задоволи да прехвърли наум събитията по реда им. Изглеждаше му невероятно, че само преди 48 часа за пръв път беше видял Старгейт. А сега лежеше в помещенията за гости в този град, който може би е съществувал в Древен Египет.
Още не беше сигурен дали това бе археологически сън или кошмар. Дрехите, обичаите, архитектурата, стопанството на тези хора — всеки детайл го запленяваше и придаваше нов облик на представите му за живота по Нил от 8000 до 200 година пр.н.е. Но нищо от видяното и наученото не му помагаше за най-важната задача в момента: да намери кода, който активира Старгейт в пирамидата.