Спомни си разговора с генерал Уест в заседателната зала и обещанието, което му беше дал да върне войниците през устройството. От мига, в който пристигна в този нов свят и видя огромната изоставена пирамида сред дюните, той забрави това обещание. Утре, реши той, ще съсредоточи цялото си внимание върху този проблем. За да направи това, трябваше да напусне Нагада.
Макар и да бяха извънмерно щедри и гостоприемни, тези любезни хора не искаха да му помогнат с йероглифите, които му трябваха. Очевидно знаеха какво представлява писмеността, иначе нямаше да реагират толкова бързо и бурно. След епизода с Касуф, който сложи край на увеселението на централния площад, Даниел пробва отново с жените, довели го в стаята му. Една от тях имаше силно излъскано парче сребро, което използваше като огледало. Даниел посипа повърхността му с малко бяла пудра и нарисува няколко символа. Жените посрещнаха този опит за комуникация по същия разгневен начин като Касуф. Взеха му огледалото и му се заканиха с пръст. Теорията на О’Нийл имаше смисъл: писането като че ли наистина им беше забранено. Въпросът кой им го е забранил не вълнуваше Даниел. Все още.
Той реши, че първото нещо, което трябва да направи сутринта, е да убеди някой да го заведе в друг град, където хората можеха да говорят, пишат и мислят самостоятелно.
Даниел усети, че се унася. Чуваше как шествието музиканти се отправи към домовете си по улицата. Свиреха милосърдно тихо. Изведнъж зад вратата се чу шепот. Той скочи с мисълта, че може да е в опасност. Една ръка дръпна пердетата и някой влезе в стаята.
Беше тя. Момичето, по което се беше увлякъл толкова. Сега тя се приближаваше към него с наведени към пода очи, увита в същата дълга бяла роба като неговата. Сърцето на Даниел замря. Той се изправи на крака, като се чудеше какво става. Момичето изглеждаше нервно, несигурно в себе си. Когато стигна в средата на стаята, тя спря и развърза широкия си колан. Робата падна на земята и отдолу се разкри красивото й голо тяло.
Даниел зяпна.
14
Откритието
Всичко в този примитивен град бе грубо, порутено и разнебитено. Мазилката в спалнята на Даниел изглеждаше неравна под трепкащата светлина на свещите. На този фон гладката млечнокафява кожа на момичето сияеше с още по-голяма красота. Тя стоеше с роба, смъкната при глезените, потреперваше едва-едва и гледаше Даниел. Никой от тях не знаеше какво да направи.
Когато шокът му поотмина, Даниел беше червен като домат. Той бързо осъзна какво става.
— Не е нужно да го правиш — каза той и се наведе да вдигне робата й. Видя, че деликатното създание е уплашено. Очевидно старейшините са го видели, че я заглежда и са решили да му направят подарък. Внезапно се почувства ужасно неудобно. Недискретността и увлечението му бяха довели до този травмиращ невинното момиче епизод. Той вдигна робата и понечи да я наметне върху раменете й, но за негова изненада тя не искаше да се облече. Въпреки че не можеше да разбере думите му, Даниел се опита да й обясни.
— Съжалявам, наистина съжалявам. Не се притеснявай, не е нужно да го правиш. Така де, аз те харесвам, повярвай ми. Наистина си красива, но … разбираш ли?
В крайна сметка тя му позволи да я увие с робата. Даниел я прегърна през рамото и внимателно я придружи до вратата. Дръпна пердето и за да й покаже колко много я харесва, сложи нежно ръка на бузата й и се усмихна.
Около сто човека, сред тях и старейшината на града, се бяха събрали на мостчето пред вратата и чакаха изхода от посещението на момичето. Друга тълпа зяпаше от балкона на сградата от другата страна на тясната улица.
— Ха ши ма нелей? — излая Касуф на Шаури. — Ха ши? Момичето се опита да обясни нещо на стареца, но той ядосано й се разкрещя. Тя се отказа от обясненията, наведе глава, и започна да плаче. Касуф се обърна към Даниел, изведнъж смирен и любезен. Започна бързо да се извинява на неговия език, уплашен, че момичето е направило нещо, с което е разочаровало многоуважавания им гост. Като раболепничеше театрално, той излезе напред и понечи да отведе момичето за ръката. Даниел за секунда улови свободната й ръка и я придърпа към себе си. Прегърна я през рамото и пусна най-голямата си и лъчезарна усмивка.
— Исках само да кажа — затърси той подходящите думи, — ъъ, да кажа … Благодаря! Да, точно така, много ви благодаря. По-доволен не бих могъл да бъда. Това, което правите, е много странно, но все пак благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви.
Знаеше, че тези хора не разбират думите му, но може би щяха да разберат тона на гласа му.