— Не, не, не, не, не.
Щом О’Нийл го пусна, Скаара се втурна към вратата и избяга. Полковникът го последва до вратата, дръпна завесите и се загледа след него.
Когато момчето си отиде, О’Нийл седна на твърдото като камък легло, което му бяха дали, и се съсредоточи върху почистването на пистолета си. Срещата му със Скаара го беше изненадала — двамата всъщност бяха играли заедно — нещо, което О’Нийл отдавна не беше правил. И точно както очакваше, мислите му се върнаха на Земята, към собствения му син.
Още преди раждането на Джек младши О’Нийл започна да се променя. Не само се чувстваше все по-щастлив и по-жив, но и за пръв път откакто се помнеше, започна да очаква с нетърпение да се прибере у дома. Раждането беше кулминационната точка в неговия живот. В същото време ентусиазмът му за „Скок Две“ постепенно започна да отмира. Губеше желание за кръвопролития и насилие. Следобедът, в който се проведе тържеството за шестия рожден ден на сина му, беше решаващ за него. Застанал зад сина си, докато възбудено помагаше на момчето да разопакова подаръците, О’Нийл улови погледа на Сара и я видя, че му се усмихва. Внезапно го връхлетя огромна вълна на благодарност. Осъзна, че вече не е сърдитото, празно дете от своето детство, момчето, което нараняваше хората, защото не познаваше друг начин на съществуване. Заслугата за това беше на Сара, и въпреки че вече бяха женени отдавна, той изведнъж разбра, че дължи на тази жена живота си.
На следващата сутрин той отиде в кабинета на щабния офицер и заяви, че иска да напусне „Скок Две“. Отначало началниците му отказаха. О’Нийл беше най-добрият войник в този елитен боен отряд. Но той твърдо настоя и в крайна сметка, за да не го загубят съвсем за въоръжените сили, му дадоха работа като инструктор в тренировъчния център на морската пехота в Юма. Предупредиха го обаче, че персоналът на специалните отряди от неговия ранг никога не се оттегля напълно. Някой ден ще го повикат за друга мисия. Разбира се, той не си представяше, че това би могло да доведе до настоящата му задача, особено след като го изхвърлиха от служба.
Когато Джей Джей навърши дванадесет години, двамата бяха първи приятели. Единственото обезпокоително нещо беше, че въпреки трансформацията на баща му, момчето някакси беше наследило същата необузданост, която притежаваше и О’Нийл. Започна да създава все повече неприятности в училище, пресичайки границата между „буен“ и „бесен“. Сара много се притесняваше, но когато се опитваше да повдигне този въпрос, двамата мъже ставаха непроницаеми и си разменяха многозначителни усмивки, като членове на домашния клуб „Само за мъже“.
Като си спомни колко снизходително се отнасяше към безразсъдството на момчето, О’Нийл въздъхна толкова силно, че привлече вниманието на Ковалски и Браун. Удари си главата назад в стената. Направи го достатъчно силно, за да накара двамата войници при прозореца да го погледнат. Браун се обърна към Ковалски и прошепна колкото се може по-тихо:
— На мен ли така ми се струва, или с този човек нещо наистина не е в ред?
— Просто изпълнявай заповедите му — каза Ковалски — сигурно е имало основателна причина да му поверят командването.
Браун го изгледа и каза невярващо:
— Наистина ли мислиш така?
Ковалски не отговори.
Страшно дълго седяха и се гледаха, преди Даниел да почувства необходимост да се опита да разговаря. Той се прокашля, сякаш щеше да призове към ред някакво събрание, а след това се представи на ангела, който седеше сковано на леглото му.
— Аз съм Даниел. Даниел.
— Дандър? — попита тя.
— Не. Даниел. Аз Даниел — произнесе членоразделно той и се посочи. Тя се усмихна колебливо и кимна.
— Дандър — повтори тя, а след това посочи към себе си и каза — Шаури.
— Шаури? Добре, Шаури, здрасти.
След още една неловка пауза Даниел продължи:
— Дойдохме от пирамидата. — погледна я. — Сещаш ли се, пирамида? Четири еднакви стени, които се схождат в общ връх. Мм, това сигурно няма да ти хареса, но ще се опитам да ти я нарисувам.
Той прокара пръст по пясъка на пода и очерта формата, после я погледна с очакване. Шаури отвърна поглед от рисунката.
— Знам, знам. Не ти е разрешено. — Обезсърчен, той прекоси стаята, долепи чело до стената и продължи да говори.
— Какво ви има на вас бе, хора? В смисъл, чувал съм за графофобия, ама това е направо смешно. Както и да е, явно няма да можете да ни помогнете да открием това, което търсим, така че спокойно мога да си почина, нали?
Шаури усети разочарованието му. Тя пое дълбоко дъх и огромен риск. Когато Даниел се извърна, тя се беше надвесила над рисунката и я допълваше.