В нейния свят нямаше нужда от писане. Нямаше книги, пътни знаци или тестове по правопис. Имаха, разбира се, приказки, но само такива, които се разказваха. Щом се забравеше, песента или историята се загубваше завинаги. Преди да пристъпи в този тесен коридор, тя нямаше никаква представа, че съществува тази галактика от символи. Не можеше да проумее колко безкрайно сложни трябва да са правилата за разбирането им. Вече гледаше Даниел с нови очи:
дали не беше вълшебник, който може да чете и рисува тези знаци?
Очевидно беше. Приближил факла до стената, той вече беше разгадал, че всеки нов ред съдържа отделна история. Най-ранните бяха обширни исторически картини, поколения историци бяха запълвали празните места със своите истории. Повечето от текстовете вървяха от дясно наляво, но някои бяха в обратна посока. Където беше необходимо, надписът вървеше отгоре надолу, а на други места беше използван стилът „бустрофедон“ — буквално „волът върви напред-назад, докато оре полето.“ Този писмен бунт, тази колоритна какафония от символи, взети заедно, представляваше истинска семиотична съкровищница, пещера, пълна с археологическа плячка. Това беше древната история на хората от този свят.
Даниел успя да отдели най-ранната история на пещерата. Разказана в сравнително големи картини, скулптирани директно върху стената, а след това замазани, тя не беше особено ведра. Първата картина изобразяваше няколко от боговете-покровители — същите антропоморфни животински божества, почитани в древен Египет. Те откъсваха деца от прегръдките на майките им и ги водеха на стада през пустинята. Анубис — богът на мъртвите с глава на чакал — като че ли надзираваше дейността на другите богове. Присъстваше и Хорос — ястребът, както и Тот, божеството на думите и магията с кучешка глава, който записва имената на мъртвите в подземния свят.
Следващите картини изобразяваха нещо като битка или народно въстание, а след това хората бяха нарисувани във вериги, носещи се над пустинята като в някакъв колективен сън. Когато се събудеха, те падаха на земята, където боговете и техните воини се държаха с тях като с животни и ги караха да преминат през един Старгейт.
Даниел разглеждаше йероглифните надписи около картините. Граматичните елементи със сигурност бяха свързани с надписите по покривните камъни, но символите пред него бяха още по-недоразвити. Никой на земята не беше говорил езика на древните египтяни, откакто последните храмове бяха затворени по нареждане на християнския император Теодосий през 391 година сл.н.е. Тъй като йероглифите, останали от тази цивилизация по храмовете и папирусните свитъци, бяха написани само със съгласни, езиковедите можеха единствено да правят предположения за вокалната структура. Неколцина водещи египтолози, в това число и Даниел, бяха развили някакви схеми на произношение, но те се базираха в голямата си част на догадки. Даниел, който никога не се страхуваше да изкаже предположенията си, започна да чете знаците на глас.
С факлата в ръка той се приближи до един участък от нагъчканата с йероглифи стена и зачете.
„Наадас ян ту йвева. Сума’ехмай ра ма йедат.“ Това беше разказ за придвижване през пустинята, за насилствено преселение на населението.
Шаури го гледаше и слушаше много внимателно. Докато Даниел четеше, тя се опитваше да види връзката между символите и звуците, които издаваше той.
— Нандас сикма ти ю на’най ашай — продължи Даниел.
— Сийхма? — попита Шаури. Думата беше привлякла вниманието й.
Даниел рязко извърна глава и я погледна. Да общува ли се опитваше? Дали не беше попаднал на дума, която тя разбираше?
На нейния език сийхма означаваше „деца.“ Над рамото на Даниел тя видя на стената една рисунка на много хора, водени като животни. Много от фигурите очевидно трябваше да изобразяват деца.
— Сийхма — повтори тя.
— Сикма? — попита настоятелно Даниел, като посочи йероглифа за деца. Шаури погледна символа, който за нея нямаше никакъв смисъл.
— Сийхма — каза тя, като сочеше рисунката на стената, където бяха изобразени децата.
— Да! — изкрещя той. — Да, сикма, деца! Разбира се! Подозрението на Даниел се оказа вярно. Шаури и народът й говореха диалект на древноегипетския. Чист късмет беше, че попадна на тази дума, сийхма, която през вековете почти не се беше променила.
Даниел развълнувано потърси друг символ, този на „бог“.
— Нефер? Този път писменият символ беше по-абстрактен. Йероглифът се състоеше от око над две пера. Тя погледна символа, но не можа веднага да се сети за значението му.
— Нефиар? Найфар? — попита Даниел, после й показа изображението на Анубис и още няколко животински божества, които водеха човешкото стадо през пустинята.