— Нейумифар! — извика Шаури, сякаш току-що беше отгатнала някаква гатанка.
— Найумифар? — попита Даниел, осъзнал колко различно е произношението им. Упражни се няколко пъти да произнесе думата и бързо нагоди акцента си към нейния.
— Наистина го правеше, говореше мъртвия език на фараоните, езика, който толкова години само беше гледал.
Шаури повтори думата няколко пъти, като внимателно учленяваше всяка сричка, за да научи Даниел да я произнася като нея.
— Да — той бе изпаднал в трескава възбуда, — научи ме да говоря. Ъъ, научи — такера? Шаури такера Даниел, става ли?
— Шаури такийеер Данйър.
За пръв път в живота й мъж я караше да го учи. Шаури се изпълни с неизказана гордост. Този мъж с екзотичните умения молеше нея да го обучи. Това бе първият миг на нейното преобразяване.
Даниел от своя страна се усмихваше, сякаш бе попаднал в рая с тази красива жена, дадена му за водач. А още не беше станало полунощ.
Според часовника на китката на О’Нийл часът беше 8:21 вечерта, колорадско време. Но вън от крепостните стени на града, на хоризонта изгряваше първото от трите слънца. Бурята беше отминала и тъмното небе изглеждаше напълно ясно.
О’Нийл стоеше до Браун зад един от прозорците на салона. Браун беше включил радиото на перваза и продължаваше опитите си да се свърже с Ферети, без да се интересува от това, че съседите може би спят. Гласът му така или иначе си беше силен, а сега, когато започваше да се чувства безсилен и да се притеснява за екипа в базовия лагер, беше станал още по-гръмък. Най-накрая той се обърна към О’Нийл.
— Няма смисъл, не мога да се свържа с тях.
— Какво се чува, смущения по трасето ли?
— Не — отвърна той — абсолютно никакъв звук няма. Трябва поне да се чува насочващ сигнал, но не мога да уловя нищо.
— Полковник! — Викът идваше отвън.
О’Нийл прекоси стаята и излезе на едно от множеството мостчета от дърво и въжета, окачени между сградите. В сенките на улицата успя да различи очертанията на подполковника си.
— Джексън не си е в стаята — провикна се Ковалски — Търсих го навсякъде, но не мога да го открия.
— Какво държиш там?
— Якето му — отговори Ковалски, вкиснат, че трябва да го разнася вместо Негово Професорско Величество.
О’Нийл погледна към хоризонта, където нощното небе вече розовееше от зората. Вече можеха спокойно да тръгнат към пирамидата, но О’Нийл реши да изчака, докато се развидели съвсем. По негови изчисления след около половин час щяха да имат пълна видимост.
Полковникът реши, че Даниел най-вероятно е излязъл да събира диви цветя и да пише стихове, но съществуваше и някаква вероятност да му се е случило нещо много хубаво или много лошо. Ако това беше така, полковникът искаше да го узнае. Можеха да си позволят да го потърсят половин час, не повече.
След две минути О’Нийл беше вече долу. Двамата с Ковалски тръгнаха по посока на острата миризма, носеща се от корала на мастаджите. Забелязаха Скаара, седнал на оградата и заобиколен от няколко хлапета.
Скаара още държеше запалката на О’Нийл. Смяташе, че си е заслужил правото да се хвали наляво-надясно със срещата си с пришълците и в момента правеше точно това, като непрекъснато палеше запалката и разказваше как я е получил. Небе — шантавото на вид пастирче с голямата глава и кривите зъби, непрекъснато се опитваше да пипне пламъка, въпреки че Скаара го беше предупредил. Набе, който бе по-голям и по-бавен от останалите момчета, беше близък и предан другар на Скаара.
Когато видяха, че двамата войници се приближават към тях, момчетата се разбягаха. Всички, с изключение на Скаара, макар че и той се страхуваше като останалите. Сам беше изпитал на гърба си непредсказуемостта и яростта на мъжа с черната барета. Скаара седеше на оградата, без да трепне.
— Изчакай тук — каза О’Нийл на Ковалски и се приближи до момчето.
Подпря се на оградата и погледа как големите космати мастаджи изразходват част от утринната си енергия с тичане. Искаше да каже на хлапето, че съжалява задето го е ударил предната вечер, че го е направил за негово добро. И че ако реакцията му е била малко необуздана, то поне има достатъчно причини за това, заради всичко, което е преживял през последните години. Но дори и да говореше езика на момчето, О’Нийл нямаше да може да се потопи толкова надълбоко в чувствата си, без да започне да се дави. Той просто стоеше и тихо наблюдаваше мастаджите, които търчаха в свежата утрин. Когато погледна момчето, Скаара се направи, че пали цигара, дръпна си силно и изпусна пара в мразовития утринен въздух. Момчето му даваше знак, че не храни лоши чувства към него.