— Явно все пак е имало някой вкъщи — каза Браун.
— Това е космически кораб — изтърси Даниел, с което привлече скептичните погледи на колегите си. — Е, може би не точно космически кораб — отстъпи той, — но все пак нещо като летателна машина. Имаше го на стената на катакомбите.
В действителност първото му предположение беше вярно. Корабът, снабден с всичко необходимо, позволяваше на Ра да лети между отдалечените мини, които поддържаше в този край на вселената. Въпреки че от много години не беше стъпвал на тази малка планета, той незабавно пристигна да провери защо доставката на кварц не е изпратена навреме.
О’Нийл свали малката си раница и извади мощен бинокъл. Стените на златния космически кораб не бяха изградени от цяло парче, а от подвижни дялове. Веднага след кацането си корабът се беше разгънал и отворил до сегашните си размери. От основното тяло се бяха отделили големи участъци и механично се бяха разтегнали надолу. При това под златната повърхност се разкриваха дълги редици сложна машинария.
Полковникът огледа околността за признаци на живот, но не откри нищо. На площадката, където се намираше базовия лагер, забеляза разпръсната и полузаровена в пясъка екипировка. От една изоставена рейка на палатка се вееше парче брезент.
Без да каже на никого какво е замислил, О’Нийл награби от раницата си сноп осветителни шашки и започна да ги подпъхва в колана си.
— Сър? — беше единственото, което каза Ковалски.
— Влизам вътре — информира ги той, докато проверяваше автоматичната си пушка.
Това нямаше никакъв смисъл. Защо да се набутваш в потенциална засада, преди да си събрал колкото се може повече информация? За Ковалски беше ясно, че първо трябва да се опитат да установят радиовръзка с Ферети и останалите. Опита се да предложи тази идея на О’Нийл, но той вече беше тръгнал и се приближаваше към пирамидата като жива торпила. Изглежда напълно беше забравил за войниците, които би трябвало да са под негово командване.
Известно време Ковалски наблюдаваше придвижването му, а след това изненада Даниел с думите:
— А ние какво трябва да правим, да стоим тук и да се държим за оная работа ли? Писна ми от тоя човек.
Високият войник отвъртя капачката на манерката си и отпи продължително, докато Браун и Даниел се гледаха в недоумение.
— Предполагам, че трябва да тръгнем след него, да го подкрепим. Как мислиш? — Ковалски погледна Браун за мнението му.
— Ами, аз няма да остана сам тук — каза офицерът по техническата част.
Ковалски осъзна, че оставането на Браун тук с Даниел беше равносилно на това да го остави сам. Ковалски вдигна пушката си и се обърна към Даниел.
— Знаеш ли как се дърпа спусъкът? — попита той. Даниел се насили да се усмихне.
— Не ми е ясно какво става тук — каза той.
— Добре дошъл във въоръжените сили, мой човек — каза Ковалски, а след това се спусна от върха на дюната и затича след полковника.
Няколко минути по-късно О’Нийл стигна при основата на рампата. Зае позиция зад единия от обелиските и спря за момент, за да прецени ситуацията. Всичко извън пирамидата беше спокойно. Той вдигна поглед към странното триъгълно устройство, кацнало отгоре на голямата пирамида. Предложението на Даниел, че това е космически кораб изглеждаше абсурдно, но беше по-добро от всички обяснения, които той самият би могъл да измисли.
— Полковник О’Нийл, изчакайте аз момент — Ковалски дотича до обелиска. — Цялата работа е съвсем объркана. Искаме да ви подкрепим, но трябва да ни кажете какво става. Работата ни е да изпълняваме заповеди, но вие носите отговорността да получаваме информация. — Ковалски се опитваше в тона му да звучи нещо средно между подчинение и заплаха, лоялност и размирност.
— Ако не искате да влизате вътре, аз нямам нищо против. Но ми направете услугата да залегнете, за да не ме издадете — каза той и погледна към горната пирамида. Канеше се вече да тръгва, когато Ковалски го хвана за лакътя.
— Няма да влизате там сам. Точно както няма да изоставим Джексън никъде. Морските пехотинци се грижат за другарите си.
О’Нийл беше напълно съсредоточен: „да стигна до количката с оборудването, да взема цилиндрите от тайното отделение и да взривя устройството“. Заради благото на всички на Земята нищо не трябваше да попречи на тази цел. Надяваше се, че мъжете ще останат далеч назад в дюните и по този начин животът им ще бъде запазен. Но сега беше твърде късно. Не можеше да рискува да им обясни мисията — можеха да се опитат да му попречат. Ще трябва да бъдат пожертвани.